Дийн Кунц - Панаирът

Той върна касичката на бюрото.

Когато каза молитвите си, преди да си легне, Джоуи помоли Господ да не позволява на мама да се „накисва“ и да идва отново в стаята му.

На следващия ден, в неделя, Ейми се обади на Лиз.

— Ало? — Лиз вдигна слушалката на секундата.

— Обажда се сестра Праведност.

— О, здрасти, сестро!

— Реших да напусна манастира.

— Алилуя!

— Тук в манастира е студено и мрачно.

— А и доста отегчително — добави Лиз.

— Нима си ми намерила нещо, което няма да бъде отегчително?

— Какво ще кажеш за Бъз Клемит?

— Не го познавам — отвърна Ейми.

— На осемнайсет е, скоро ще навърши деветнайсет, струва ми се…

— О, по-възрастен мъж!

— … но напусна училище в единайсети клас. Работи в бензиностанцията на ъгъла на главната улица и Бродуей.

— Наистина умееш да ги подбираш — саркастично подхвърли Ейми.

— На думи може да не ти се струва привлекателен, но почакай да го видиш. Страхотно парче!

— Парче от какво?

— От мускули!

— Може ли да говори?

— Доста добре.

— Може ли сам да си връзва връзките на обувките?

— Не съм сигурна — отвърна Лиз. — Но обикновено носи мокасини, тъй че няма причини за безпокойство.

— Надявам се, че знаеш какво правиш.

— Имай ми доверие. Ще се влюбиш в него. За коя вечер да се уговорим.

— Няма значение. Както знаеш, работя до пет часа.

— Утре вечер?

— Чудесно.

— Ще излезем четиримата. Аз с Ричи. Ти с Бъз.

— Къде искаш да отидем?

— Какво ще кажеш да дойдете у нас? Ще послушаме музика, ще изгледаме някой филм на видеото, ще изпушим по някоя и друга цигара с трева. Донесли са ми една, която те разтапя доста бързо.

— Ами родителите ти? — попита Ейми.

— Днес заминават на двуседмична почивка. В Ню Орлиънс. Къщата е изцяло на мое разположение.

— Имат ти доверие да те оставят сама цели две седмици?

— Имат ми доверие, че няма да изгоря всичко до основи. Друго не ги интересува. Слушай, малката, радвам се, че най-после дойде на себе си. Бях започнала да се боя, че лятото ще бъде доста отегчително и скучно. Но сега със сигурност ще се позабавляваме добре, щом ти се връщаш във вихъра на живота.

— Не съм сигурна, че искам да се върна във вихъра на живота, или поне не напълно, ако разбираш какво имам предвид. Искам да се позабавлявам. Искам да излизам на срещи. Но не мисля, че ще се чукам повече. Не и преди да съм завършила колежа.

— Разбира се, разбира се — рече Лиз.

— Говоря сериозно.

— Спазвай си своето темпо, миличка. Както и да е, сигурна съм, че добре ще се позабавляваме, докато моите старци са далеч от града.

— А и панаирът пристига следващата седмица — подхвърли Ейми.

— Ей, наистина! Много обичам да пуша хубава трева и после да се возя на стремглаво препускащите влакчета.

— Предполагах, че е така.

— А някога минавала ли си дрогирана през Къщата на ужасите, където всички онези фалшиви чудовища сякаш скачат отгоре ти?

— Никога — отвърна Ейми.

— Много е забавно.

— С нетърпение ще чакам да опитам.

Джанет Мидълмайер беше инженер по безопасността в окръга. Работата й се състоеше в това да проверява дали всички обществени сгради — съдилищата, противопожарните станции, библиотеките, училищата, сградите на местната управа, включително и помещенията на шерифа, стадионите и тъй нататък — по всяко време на денонощието са в добро състояние, осветени и обезопасени както за посетителите, така и за работещите в тях. Тя отговаряше за проверката на тези сгради, за строителни дефекти, а също за състоянието и пригодността на всички машини, апарати и прибори и за основното офис– и друго оборудване. Джанет беше млада, само преди няколко години бе завършила колеж, работеше едва от две години и все още бе тъй отдадена на работата, както в деня на постъпването си; задълженията й се струваха едва ли не свещени и думите „обществено доверие“ все още имаха значение за нея, макар да бяха напълно лишени от смисъл за повечето от хората, с които работеше в окръга и щатската администрация. Все още не работила достатъчно дълго като държавен служител, тя не бе заразена от проказата на корупцията, проникнала във всички обществени институции. Джанет държеше на работата си и съвестно изпълняваше задълженията си.

В понеделник, 23 юни, когато панаирът пристигна в Роквил, Мериленд, Джанет Мидълмайер се представи в кабинета-фургон на господин Фредерик Фредериксън, среброкосият собственик и директор на Големия Американски Пътуващ Панаир. С привичната си откровеност и решителност Джанет изрази намеренията си да мине от единия край на поляната до другия, докато се увери, че всички люлки, влакчета и останалите по-големи атракциони са напълно безопасни за посетителите. Нямаше да се съгласи панаирът да бъде открит, ако сметнеше, че представлява заплаха за здравето и благополучието на гражданите в нейния окръг.