Дийн Кунц - Панаирът

Джанет надцени пълномощията си, дори ги превиши. Не беше напълно сигурна, че панаирното оборудване е под нейна юрисдикция, макар да бе разположено върху земя, собственост на окръга. Законът бе доста неясен по този въпрос, но тя го тълкуваше именно така. Досега никой от окръжната управа или службата за обществена безопасност не бе правил проверка на панаир, но Джанет чувстваше, че не може да избяга от отговорност. Млада жена бе загинала само преди няколко седмици, когато една от панаирните въртележки във Вирджиния се бе сгромолясала на земята; и макар трагичната злополука да не беше на територията на Големия Американски Пътуващ Панаир, Джанет бе твърдо решена да го подложи на прецизен микроскопски оглед, преди вратите да бъдат отворени за посетители.

Когато заяви намеренията си пред господин Фредериксън, Джанет се боеше да не би мъжът да си помисли, че се опитва да му изкопчи пари и нямаше никаква представа как да постъпи, ако той й предложи подкуп. Знаеше, че панаирджиите имат човек, чиято длъжност е да обработва и подкупва държавните служители; наричаха го „кърпач“, защото отиваше в града преди панаира и „закърпваше“ нещата с полицията и някои други лица на ключови длъжности, подплатявайки джобовете им с тлъсти пачки и куп безплатни билети за приятелите и семействата им. Ако кърпачът не си свършваше работата, полицията обикновено правеше внезапна проверка и затваряше всички игрални зали и атракциони, дори панаирът да беше съвсем почтен и да не мамеше посетителите; ядосани за това, че не им е платено, полицаите можеха да затворят дори най-невинното танцувално шоу и съвсем законно да обявят, че возенето на влакчетата е опасно и по този начин бързо да поставят панаира на колене. Джанет не искаше хората от Големия Американски Пътуващ Панаир да сметнат, че тя е дошла да иска пари.

За щастие, господин Фредериксън беше образован, благовъзпитан и любезен мъж, съвсем не такъв, какъвто бе очаквала. Той искрено й засвидетелства уважението и възхищението си. Не й бе предложен подкуп. Господин Фредериксън я увери, че неговите хора са загрижени също като нея за здравето и безопасността на клиентите, като й даде разрешение да провери основно всяко ъгълче на панаира. Транспортният директор Макс Фрийд й даде значка, обявяваща я за високопоставено длъжностно лице, та всички панаирджии да й съдействат.

През по-голямата част от сутринта и следобеда, нахлупила предпазна каска, въоръжена с голям електрически фенер и бележник, Джанет кръстосваше поляната, наблюдавайки как панаирът възкръсва като феникс от пепелта; проверяваше болтове, нитове и пружинни съединения; когато се налагаше, пропълзяваше в тесни и тъмни пространства. В крайна сметка — не забеляза нищо нередно. Фредерик Фредериксън й бе казал истината; Големият Американски Пътуващ Панаир добросъвестно, нещо повече — педантично и придирчиво издигаше люлките, влакчетата, павилионите и атракционите.

В три и петнайсет Джанет спря пред Къщата на ужасите, която изглеждаше готова да приеме посетителите цял час и петнайсет минути преди обявеното време за откриването. Районът около атракциона пустееше, наоколо цареше пълна тишина. Джанет бе очаквала някой да я разведе из Къщата на ужасите, но не можа да намери човек, който работеше тук и за момент си помисли да пропусне постройката. Никъде не беше открила сериозна заплаха за безопасността на посетителите и беше малко вероятно да се натъкне на опасни нарушения при сглобяване на конструкцията точно тук. Вероятно само щеше да си загуби времето. Ала въпреки това…

Джанет имаше силно развито чувство за дълг.

Тя прекоси рампата, откъдето се качваха посетителите, мина покрай будката за билети и се спусна в дълбокия тунел, където се движеха вагончетата във формата на гондоли. От входната врата тунелът водеше към големи шперплатови врати, които бяха боядисани така, че да напомнят масивни, обковани с желязо дървени врати на зловещ замък. Когато пътешествието започнеше, вратите щяха да се отворят с трясък, за да пропуснат пристигащото вагонче и сетне да се затръшнат зад него. Когато Джанет приближи към тях, едната беше открехната. Младата жена надникна вътре.

Вътрешността на Къщата на ужасите не беше затъмнена, както по време на пътешествието. Над тунела, който след петнайсетина метра правеше завой, по цялото му протежение светеха лампи; когато Къщата започнеше работа, всички осветителни тела щяха да бъдат загасени. И въпреки веригата от меко светещи крушки, Къщата на ужасите й се стори доста мрачна.