Дийн Кунц - Панаирът

Знаеше, че е грешница. Да се налива с алкохол, както правеше тя, бе неоспорим грях и когато беше трезва, тя виждаше петното, което оставяше върху цялата й личност алкохолът.

Господ да ми е на помощ, помисли си тя. Господ да ми е на помощ, защото изглежда аз просто не мога да си помогна.

Тя слезе в кухнята да си налее ново питие.

Джоуи остана в леглото си десетина минути, след като майка му излезе от стаята. После, когато реши, че е безопасно да се раздвижи, той светна лампата и провеси крака на пода.

Стана безшумно и се приближи до кошчето за боклук. Взря се в купчината чудовищни фигурки. Бяха препълнили коша — смесица от озъбени, ухилени, пластмасови създания. Главата на Дракула се беше отчупила. Няколко други фигурки също изглеждаха смачкани.

Няма да плача, твърдо си каза Джоуи. Няма да хленча като бебе. Това ще й достави удоволствие. Няма да направя нищо, което да й достави удоволствие.

Сълзите продължаваха да се стичат по бузите му, но той не наричаше това плач. Плач беше когато хлипаш, ридаеш, носът ти тече, ревеш и лицето ти почервенява и изобщо напълно загубваш контрол над себе си.

Той се отдръпна от кошчето и приближи до бюрото си, от което майка му бе помела всички миниатюрни чудовища, които бе колекционирал. Бе останала само касичката му. Той я взе и я отнесе на леглото.

Касичката беше всъщност голям стъклен буркан. Повечето от парите бяха монети, събирани една по една от малките седмични суми, които получаваше, задето поддържаше стаята си чиста и помагаше в домакинската работа. Печелеше четвърт долар, задето пазаруваше на съседката, възрастната госпожа Дженисън. В буркана имаше също и няколко банкноти; повечето бяха подаръци за рождения му ден от баба Харпър, от чичо му Джон Харпър и от леля му Ема Уилямс, която беше сестра на баща му.

Джоуи изсипа буркана на леглото и преброи парите. Двайсет и девет долара. И петаче. Беше достатъчно голям, за да знае, че двайсет и девет долара не са богатство, но все пак му се струваха много пари.

С двайсет и девет долара човек можеше да измине доста път. Джоуи нямаше представа точно колко далече би могъл да стигне, но предполагаше, че ще успее да измине поне триста километра.

Щеше да си приготви багажа и да избяга от къщи. Трябваше да избяга. Ако останеше тук още дълго, мама можеше да дойде в стаята му някоя нощ, много пияна, много „накисната“ и да го убие.

Също както бе убила Виктор.

Който и да беше този Виктор.

Той се замисли какво ли ще е да замине сам в някой непознат град, далече. Ще бъде самотен, това първо. Но нямаше да му бъде мъчно за мама. Нямаше да му бъде много мъчно и за баща му. Но със сигурност щеше да му бъде мъчно за Ейми. Когато си помисли как ще се раздели с Ейми и никога вече няма да я види, усети как гърлото му се стегна и почувства, че отново ще се разциври.

Престани! Бъди твърд!

Той прехапа устни, докато желанието да заплаче отзвуча и той се увери, че отново се владее.

Да избяга от къщи, не означаваше, че няма да види Ейми до края на живота си. Тя също ще напусне дома след няколко години, ще заживее самостоятелно и тогава той ще може да й ходи на гости. Не, двамата ще живеят в апартамент в Ню Йорк или на някое друго страхотно място, Ейми ще стане прочута художничка, а той най-сетне ще порасне.

Джоуи се почувства по-добре.

Върна парите в буркана, затвори го здраво и го върна на бюрото. Трябваше да вземе от банката специални опаковки, да подреди петачетата, десетцентовите и четвъртдоларовите си монети и да ги замени за банкноти. Не можеше да избяга от къщи с джобове, пълни със звънтящи дребни монети; би било съвсем по детски.

Той се шмугна обратно в леглото и угаси лампата.

Единствената лоша страна на бягството бе, че щеше да пропусне панаира през юли. Чакаше го с нетърпение вече почти цяла година.

Мама нямаше да одобри отиването му на панаира. Не позволяваше на Джоуи да ходи при панаирджиите. Казваше, че били мръсни и опасни, банда мошеници.

Джоуи не вярваше много на това, което говореше мама за хората. Според нея едва ли в целия свят имаше човек, който да не бе извършил грях.

Предишни години баща му го водеше на панаира в събота, в последния ден. Но последните години имаше твърде много работа в кантората и не можеше да се освободи.

Тази година Джоуи възнамеряваше да отиде на панаира тайно, сам. Мястото беше на по-малко от три километра от къщата им и трябваше да върви само по две улици, за да стигне дотам. Беше високо на хълма и се виждаше отвсякъде. Джоуи смяташе да каже на майка си, че ще остане в библиотеката през целия ден, както правеше от време на време; но после щеше да отиде с велосипеда си до панаира, да се забавлява до насита цял ден и да се прибере вкъщи за вечеря, без мама да разбере нищо.