Дийн Кунц - Панаирът

— Можеш да работиш, където си искаш — хладно отвърна майка й.

— От работа ще се прибирам право вкъщи.

— Не е необходимо — рече майка й. — Изобщо не ме интересува какво ще правиш. Просто вече не ме интересува. Ти и без това изобщо не се вслушваш в думите ми. И за в бъдеще няма да се държиш прилично. Изпуснала си юздите на това нещо, което е вътре в теб, и сега няма връщане назад. Нищо не мога да направя. Аз си измивам ръцете. Измивам си ръцете…

— Мамо, моля те! Моля те, не ме мрази.

— Не те мразя. Просто се чувствам вцепенена, опустошена, празна… Точно в този миг не изпитвам към теб почти нищо.

— Не се отказвай от мен!

— Само един път води към Рая — каза майка й. — Но ако искаш да отидеш в Ада, ще намериш хиляди пътища, които да те отведат дотам. Не мога да препреча всичките.

— Не искам да отида в Ада!

— Сама избирай. Отсега нататък сама ще преценяваш как да постъпваш. Прави каквото искаш. И без това няма да ме послушаш, така че си измивам ръцете. — Без да спира да говори, Елън спря колата на алеята пред къщата на Мейпъл Лейн. — Няма да вляза с теб. Трябва да напазарувам хранителни продукти. Ако баща ти се е върнал от кантората, кажи му, че си толкова бледа, защото си яла хамбургер на обяд, докато сме пазарували в града и нещо ти е прилошало. Иди в стаята си и не се мяркай много-много пред очите му. Колкото по-малко те вижда, толкова по-нищожна е вероятността да заподозре нещо.

— Добре, мамо.

Ейми влезе вкъщи. Баща й не се беше върнал от адвокатската кантора. Джоуи все още бе на гости на приятеля си Томи Кълп. Тя беше сама в къщата.

Преоблече се в пижама и халат, сетне звънна по телефона на Лиз Дънкан.

— Свърши.

— Наистина ли? — попита Лиз.

— Току-що се прибрах вкъщи.

— Цялата ли те изстъргаха?

— Трябва ли да говориш толкова грубо?

— Но те точно това правят — нехайно подхвърли Лиз. — Изстъргват те. Как се чувстваш?

— Изстъргана — печално призна Ейми.

— Гади ли ти се?

— Малко. И ме боли… отдолу.

— Искаш да кажеш, че те боли…

— Моля те, не говори така!

— Как?

— Вулгарно. Щеше да кажеш нещо вулгарно.

— Това е едно от най-очарователните ми качества — липсата на всякакви задръжки. Слушай, освен че ти се гади и те боли, как се чувстваш?

— Много, много уморена.

— Това ли е всичко?

— Да. Беше по-лесно, отколкото си представях.

— Господи, отдъхнах си! Тревожех се за теб, малката. Наистина много се тревожех.

— Благодаря ти, Лиз.

— Заточават ли те вкъщи за лятото?

— Не. Мислех, че ще ме карат да се прибирам рано известно време, но мама каза, че не я интересува какво ще правя. Измивала си ръцете. Нямало повече да се занимава с мен.

— Така ли каза?

— Да.

— Господи, това е страхотно!

— Така ли?

— Разбира се, глупаче! Вече сама ще си измисляш правилата. Ти си свободна, малката! — И Лиз добави, имитирайки южняшкия говор на чернокожите: — Твой господар дал ти свобода!

Ейми не се засмя.

— Точно сега ми се иска само да поспя — рече тя. — Миналата нощ изобщо не спах, а също и предишната. А след всичко това днес… едва се държа на краката си.

— Разбирам. Няма да те държа дълго на телефона. Почини си. Обади ми се утре. Ще започнем да кроим планове за лятото. Ще бъде страхотно, малката! Ще натрупаме спомени и добре ще се позабавляваме през нашето последно съвместно лято. Вече съм хвърлила око на няколко момчета за теб.

— Точно сега не мисля, че имам нужда от момчета.

— О, не и през следващите десет минути — съгласи се шеговито Лиз. — Но като минат няколко седмици и се възстановиш, ще бъдеш готова да се влееш отново във вихъра на живота.

— Не мисля така, Лиз.

— Точно така ще бъде! Няма да ставаш монахиня, за Бога! От време на време имаш нужда от добрия стар салам, малката. Имаш нужда от него също като мен. В това отношение с теб сме напълно еднакви. И двете не можем дълго да изкараме без момчета.

— Ще видим — рече Ейми.

— Само че този път, ще направиш каквото ти казвам. Ще вземеш рецепта за хапчета.

— Наистина смятам, че не са ми нужни.

— Така мислеше и преди, глупаче.

Няколко минути по-късно Ейми се прибра в стаята си, коленичи до леглото и пламенно започна да реди молитви. Ала след минута-две замълча, защото, за първи път през живота си, имаше чувството, че Господ не я слуша. Запита се дали Той изобщо някога ще поиска отново да я чуе.

Тя заспа със сълзи на очи и никой не я събуди нито за вечеря, нито за литургията на следващата сутрин. Когато отвори очи, беше единайсет часа сутринта. Неделя. През прозореца се синееше небето. Стори й се като безбрежно море, по което плаваха огромни, ефирни бели облаци — същински кораби. Беше спала осемнайсет часа, без да се събуди.