Дийн Кунц - Панаирът

Откакто се помнеше, още от съвсем малко момиченце, за втори път й се случваше да пропусне неделна литургия. Предишния път беше на девет години и бе в болница. Възстановяваше се от спешна операция на апендикс. Трябваше да я изпишат в понеделник и майка й спореше с лекаря да я пуснат един ден по-рано, за да може да отиде на църква, но лекарят отвърна, че църквата не е най-доброто място, където едно дете би могло да се възстанови след операция.

Ейми изпита облекчение, задето майка й не бе я накарала да отиде на църква тази сутрин. Очевидно смяташе, че покварената й дъщеря вече няма място в Божия дом.

И може би имаше право.

На следващия ден, понеделник, 26 май, двама художници се отправиха към огромната табела на входа на провинциалния хиподрум, който всъщност си бе една голяма поляна, в покрайнините на Ройъл Сити. Късно следобед приключиха работата си.

Месец след аборта, през последната седмица на юни, Ейми работете в „Свърталището“ от девет до пет в делничните дни и от дванайсет до шест в събота. Заведението бе постоянно претъпкано със загорели от слънцето, жизнерадостни младежи.

В събота в шест часа вечерта, когато Ейми вече се приготвяше да си тръгва, дойде Лиз Дънкан. Изглеждаше страхотно в тесните си червени шорти и бялата памучна фланелка; не носеше сутиен.

— Тази вечер имам среща с Ричи. Ще се срещнем тук в шест и половина. Искаш ли да почакаш с мен, та да не се чувствам самотна?

— Няма да си самотна — отвърна Ейми. — Ако седнеш сама на някоя маса, всички момчета наоколо ще дотърчат след по-малко от минута.

Лиз бавно огледа младежите в „Свърталището“, сетне поклати глава.

— Грешиш. Щом веднъж съм ходила с някое момче и съм го зарязала, той знае, че е окончателно и е за добро. Знае също така, че не си заслужава да си губи времето да ме уговаря пак да тръгна с него.

— Е, и какво от това?

— Повечето от момчетата тук няма да ми досаждат, ако седна сама, защото вече съм се чукала с тях.

— Вулгарна както винаги.

— Но казвам истината.

— Ти си развратна.

— Точно затова ме харесват момчетата. Слушай, ще ми правиш ли компания, докато дойде Ричи?

— Разбира се — рече Ейми.

Донесе две кока-коли и седна при Лиз в първото сепаре в предната част на помещението, откъдето се виждаше главната улица. Колата на Лиз бе паркирана отпред. Беше жълта тойота, която родителите й бяха подарили по случай дипломирането.

— Колкото и да се старая, не мога да си те представя заедно с Ричи Атърбъри — обади се Ейми.

— Защо? В училище и двамата бяхме уникални. Той беше геният на класа с коефициент на интелигентност сто и осемдесет, а аз бях мръсницата на класа с повече от сто и осемдесет имена в списъка на гаджетата ми.

— Не мога да разбера защо се принизяваш така. За бога, броят на имената в списъка ти е твърде далеч от сто и осемдесет!

— Ни най-малко не се принизявам. Миличка, аз се опивам от това. Харесвам се такава, каквато съм. Това е единственият начин, който признавам за летене.

— Ричи винаги е бил толкова стеснителен.

— Вече не е — подхвърли Лиз и й намигна. — Слушай, беше страхотно да посветя Ричи в играта. Той беше толкова непохватен, тромав и наивен! Истинско предизвикателство. Но напредва бързо. Справя се много добре. Притежава завиден усет към покварата.

— И ти го покваряваш неуморно.

— Именно.

— Не преиграваш ли малко?

— Не. Защото точно това правя. Покварявам Ричи Атърбъри, геният.

— Елизабет Ан Дънкан, знойната изкусителка, всезнаещата безпътна жена на екзотичния Ройъл Сити — саркастично подхвърли Ейми.

Лиз се ухили.

— Точно такава съм. Знаеш ли, преди три седмици, когато започнах да излизам с него, Ричи никога не беше пушил трева? Можеш ли да си представиш? Сега пуши редовно.

— Това ли е единствената причина, поради която излизаш с него? Само за да можеш да го поквариш?

— Не — отвърна Лиз. — Толкова дяволски забавно е да го отваряш на нови неща и нови усещания. Но дори да беше опитен и да знаеше всичко, щеше да е приятно да си с него. Той е интелигентен, остроумен. И изглежда знае по нещо интересно за почти всичко. Никога досега не съм ходила с гений. Различно е…