Дийн Кунц - Панаирът

Никак не му се искаше да пропусне панаира тази година, защото щеше да бъде по-голям и по-хубав от друг път. Говореше се, че централната алея щеше да бъде украсена по-пищно от тази на панаира, който бе идвал досега в Ройъл Сити. Този панаир трябваше да бъде страхотен, беше вторият по големина в света, два или три пъти по-голям от детското панаирче, което обикновено пристигаше в града. Щеше да има много повече люлки и влакчета, отколкото през другите години, много нови чудновати неща, които си струва да се видят и опитат.

Но нямаше да види и опита нито едно от тях, ако се намираше на триста километра оттук, когато започне нов живот в непознат град.

В продължение на почти цяла минута Джоуи лежа неподвижно в тъмнината, изпълнен със самосъжаление — после изведнъж рязко се надигна и седна, наелектризиран от блестяща идея. Би могъл да избяга от къщи и въпреки това да разгледа в подробности панаира. Можеше да направи и двете неща. Беше просто. Направо гениално! Щеше да избяга с панаира!

В сряда сутринта резултатите от лабораторията бяха готови. Нямаше съмнение, че Ейми е бременна.

В сряда следобед двете с майка й отидоха в банката и изтеглиха от спестяванията й, за да могат да платят в брой за аборта.

В събота сутринта казаха на бащата на Ейми, че излизат за няколко часа да обиколят магазините. Вместо това отидоха в клиниката на доктор Спранглър.

Ейми се чувстваше като престъпница. Нито доктор Спранглър, нито помощниците му доктор Уест и доктор Луис, нито сестрите, бяха католици; те извършваха аборти всяка седмица, месец след месец, без да осъждат морално този акт. Ала въпреки това, след толкова години религиозни поучения, Ейми имаше чувството, че става съучастница в убийство и беше сигурна, че поне част от вината ще я измъчва дълго време и ще хвърля сянка върху щастието, което би могла да намери някой ден.

Все още й бе трудно да повярва, че майка й бе дала съгласието си за аборта. Питаше се каква ли е причината за страха, който бе зърнала в очите й.

Процедурата щеше да бъде извършена без престой в клиниката и сестрата отведе Ейми в стая, където да се съблече и да постави дрехите си в шкафче. Майка и остана в чакалнята.

В манипулационната сестрата й взе кръвна проба, а после дойде доктор Спранглър, за да си поговори с нея. Опита се да я поуспокои. Беше весел, закръглен мъж с плешиво теме и буйни прошарени бакенбарди.

— Бременността е в съвсем ранен стадий — рече той. — Манипулацията е съвсем проста. Не съществува сериозен риск от усложнения. Не се притеснявай. Всичко ще свърши, преди дори да си разбрала, че е започнало.

В малката операционна поставиха на Ейми слаба упойка. Тя се почувства странно, сякаш се отдели от тялото си и се издигна като балон, понесъл се към бездънната синева на небето.

Някъде в далечината, през мъглата от светлината на многооката операционна лампа и завесата от неясен шепот, Ейми чу тихия глас на сестрата.

— Много хубаво момиче — казваше тя.

— Да, наистина — съгласи се доктор Спранглър. Гласът му заглъхваше сричка по сричка, превръщайки се в недоловимо издихание. — Много хубаво, а също и добро момиче. Аз съм неин лекар, откакто бе съвсем мъничка. Винаги е била толкова възпитана, толкова скромна…

Извисявайки се високо над тях, Ейми се опита да каже на лекаря, че греши. Тя не е добро момиче. Тя е много лошо момиче. Той трябваше да попита мама. Мама щеше да му каже истината. Ейми Харпър е лошо момиче, зло, разпуснато, диво, недостойно за доверие, но в никакъв случай — добро! Тя се опита да каже на доктор Спранглър, че не притежава никакви достойнства, но устните и езикът не й се подчиняваха. Не можеше да произнесе нито звук…

Отвори очи в стаята за следоперативно възстановяване. Лежеше по гръб на количка и се взираше в тавана. За момент не можа да разбере къде се намира.

После си спомни всичко и остана учудена, че абортът в крайна сметка се оказа толкова бърза и лесна процедура.

Задържаха я един час в стаята за следоперативно възстановяване само за да се уверят, че няма да получи кръвоизлив.

В три и половина вече беше в понтиака до майка си на път за вкъщи. Изминаха в мълчание половината от краткото пътуване. Лицето на майка й бе като издялано от камък.

Най-сетне Ейми се обади:

— Мамо, зная, че ще искаш няколко месеца да се прибирам вкъщи рано, но се надявам, че ще ми позволиш да работя вечер в „Свърталището“, ако господин Донатели реши да ми даде тези смени.