Дийн Кунц - Панаирът

— Време е да сложа край на тези глупости! Време е да престанеш да играеш с тези страховити боклуци и да започнеш да се държиш като нормално здраво момче. — Тя събра няколко чудовища от скрина и ги запокити в кошчето. Помете с ръка миниатюрните вампири и таласъми от бюрото при останалия боклук. — Утре сутрин, преди да отидеш на училище, ще свалиш тези ужасни плакати и ще ги изхвърлиш. Внимавай да не олющиш мазилката, като изваждаш кабарите от стената. Ще ти донеса хубави смислени картини, които да закачиш. Разбра ли?

Момчето кимна. По бузите му се стичаха огромни като грахови зърна сълзи, но от устата му не излизаше и звук.

— И стига вече с тези груби шеги — рязко продължи Елън. — Край на изкуствените паяци. Край на фалшивите змии. Край на гумените червеи в козметичните кремове. Чуваш ли?

Джоуи отново кимна. Беше силно пребледнял. Реакцията му бе твърде силна. Не изглеждаше като момче, застанало пред строгата си майка; по-скоро приличаше на дете, изправено пред сигурна смърт. Изглеждаше така, сякаш бе сигурен, че тя ще го хване за гърлото и ще го убие.

Страхът, изписан по лицето на Джоуи, стресна Елън.

Аз съм също като Джина.

Не! Не е честно.

Тя просто вършеше това, което трябваше да се направи. Детето трябваше да се наказва и поучава. Тя просто изпълняваше родителските си задължения. Бе длъжна да го стори.

Също като Джина.

Елън ядно отхвърли тази мисъл.

— Лягай си! — нареди тя.

Джоуи покорно се плъзна под завивките.

Елън приближи до нощното шкафче и сложи ръка върху ключа на лампата.

— Каза ли си молитвите?

— Да — тихо промълви детето.

— Всичките?

— Да.

— Утре вечер ще кажеш повече молитви от обикновено.

— Добре.

— Ще ги кажем заедно, за да съм сигурна, че няма да пропуснеш нито една дума.

— Добре, мамо.

Тя изгаси лампата.

— Не знаех, че си ти, мамо — колебливо прошепна момчето.

— Заспивай.

— Мислех, че е Ейми.

Изведнъж й се прииска да се наведе, да вдигне детето от леглото и да го притисне към гърдите си. Искаше й се да го прегърне силно, да го целуне и да му каже, че всичко е наред.

Но щом започна да се навежда към него, си спомни маската за Празника на Вси светии. Когато бе зърнала това страховито изражение, си бе помислила, че демонът в Джоуи най-сетне е изплувал на повърхността. Бе изпитала пълна увереност — само за секунда-две, но достатъчно дълго, че да разбие на пух и прах самообладанието й — че очакваното отдавна страховито преобразяване най-сетне е настъпило.

Боеше се, че ако сега се наведе да го прегърне, ще се натъкне на друго хилещо се чудовищно лице — с тази разлика, че този път няма да е маска. Може би този път то ще я сграбчи и придърпа надолу, за да може да разпори корема й с острите си проблясващи нокти. Вълната от обич сякаш се оттегли и замря в тялото й, оставяйки я опустошена, изпълнена с несигурност и страх. Тя се страхуваше от собственото си дете.

Люлка-клатушка.

Люлка-клатушка.

Изведнъж осъзна колко е пияна. Краката й се огъваха. Стъпваше несигурно. Беше замаяна и уязвима.

Отвъд мъждивата светлина на нощната лампа тъмнината пулсираше, движеше се, приближаваше, сякаш бе живо същество.

Елън се извърна, отстъпи от леглото и бързо излезе от стаята, олюлявайки се сред сенките. Затвори вратата зад себе си и остана за миг в коридора. Сърцето й блъскаше като отворен капак на прозорец в бурна нощ.

Обезумяла ли съм, запита се тя. Нима съм същата като майка си — виждам намесата на Дявола у всеки, във всичко, дори на места, където е изключено да се появи? Нима съм по-лоша и от Джина?

Не, решително си каза тя. Не съм луда, не съм като Джина! Имам убедителни основания да вярвам в това. Пък и в момента… може би съм пийнала прекалено много и не съм в състояние да разсъждавам. Устата й бе пресъхнала от алкохола, усещаше вкус на кисело, но й се искаше да си налее ново питие. Копнееше да достигне отново състоянието, в което се носеше във въздуха, да си възвърне приятното приповдигнато настроение, на което се бе наслаждавала, преди Джоуи да я изплаши с маската.

Вече усещаше симптомите на махмурлука: лека болка в стомаха, която щеше да прерасне в силно гадене; тъпо пулсиране в слепоочията, което скоро щеше да се превърне в непоносимо главоболие. Това, от което се нуждаеше, преди да е станала още по-зле, беше снопче козина от кучето, което я беше ухапало. Всъщност голямо снопче. Няколко пълни чаши козина от старото куче — кучето, което идваше от бутилката, кучето, дестилирано от картофи. Не се ли правеше водката от картофи? Сок от картофи — ето какво щеше да я накара да се почувства по-добре. Подкрепена с малко картофен сок, щеше да си възвърне приятното настроение така лесно, както се навлича мека, пухкава домашна роба.