Дийн Кунц - Панаирът

След всички тези години Елън нямаше представа какво да мисли за децата си.

Да се живее така, бе истински ад.

Понякога я изпълваха гордост и неизразима любов към тях. Искаше й се да ги притисне в прегръдките си, да ги целуне. Да им даде цялата обич и привързаност, от която ги бе лишила в миналото; но след като толкова години бе живяла в непрестанни подозрения и бе сдържала чувствата си, осъзнаваше, че е напълно неспособна да отвори обятия и да приеме спокойно едно толкова опасно емоционално обвързване. Имаше моменти, когато изгаряше от обич към Джоуи и Ейми, моменти, в които неизразената, потисната любов й причиняваше болка, моменти, когато тихичко плачеше нощем, без да буди Пол, страдайки заради погубеното си, студено и мъртво сърце.

Ала имаше и други моменти, когато й се струваше, че вижда нещо свръхестествено в децата си. Имаше ужасни дни, в които бе убедена, че те са умни, пресметливи, невероятно зли същества, прикриващи се зад съвършени маски.

Люлка-клатушка…

Люлка-клатушка…

Най-лошото от всичко бе самотата й. Не можеше да сподели опасенията си с Пол, защото тогава трябваше да му разкаже за Конрад. Пол ще бъде съсипан, като научи, че двайсет години е крила от него бурното си минало. Вече го познаваше достатъчно добре, за да знае, че това, което бе извършила в младостта си, нямаше да го разстрои ни най-малко в сравнение с факта, че го е лъгала в продължение на толкова години. Така че трябваше да се справя сама със страховете си.

Да се живее така, бе истински ад.

Дори ако веднъж завинаги успееше да убеди сама себе си, че Ейми и Джоуи са обикновени деца като всички останали, дори тогава тревогите й нямаше да свършат. Все още съществуваше вероятността някое от децата на Ейми или Джоуи да бъде чудовище като Виктор. Може би това проклятие стоварваше ударите си през поколение майката, но не и детето, внучето, но не и правнучето. Или път се проявяваше съвсем случайно, надигайки грозната си глава, когато най-малко го очакваш. Модерната медицина бе установила, че съществуват множество наследствени болести и генетично заложени дефекти, които могат да пропуснат няколко поколения и да се проявят в следващите, прескачайки десетилетия.

Само ако беше сигурна, че първото й чудовищно бебе е било резултат от увредения сперматозоид на Конрад, само ако можеше да бъде сигурна, че нейните хромозоми нямат болестни изменения, щеше да успее завинаги да забрави страховете си. Но разбира се, нямаше как да открие истината.

Понякога й се струваше, че животът е твърде труден и твърде жесток, за да си заслужава да живее.

Ето защо тази вечер, застанала насред кухнята часове след като бе научила за бременността на Ейми, Елън изгълта питието, което си беше приготвила преди няколко минути и бързо си наля ново. Имаше две неща, на които можеше да се облегне: алкохолът и религията. Без което й да било от тях, едва ли би преживяла изминалите двайсет и пет години.

През първата година, след като напусна Конрад, религията й бе напълно достатъчна. Беше си намерила работа като сервитьорка, бе започнала да се издържа сама, макар да й бе доста трудно в началото, и прекарваше по-голямата част от свободното си време в църквата. Молитвите успокояваха нервите й, също както и духа й, изповедта носеше мир на душата й; а причастието, което приемаше благоговейно по време на литургия и притискаше към небцето си, й се струваше много по-хранително от обилно угощение от шест ястия.

Едва в края на тази първа година, през която бе напълно самостоятелна, повече от две години след като бе избягала от къщи, за да се присъедини към панаира и да заживее с Конрад, Елън се почувства добре. Все още често сънуваше кошмари. Все още се бореше със съвестта си и се опитваше да прецени дали е извършила ужасен грях, или богоугодно дело, като е убила Виктор. Но уморителната работа като сервитьорка й помогна да си изгради самоуважение и независимост за първи път през своя живот. Тя се почувства достатъчно уверена в себе си, за да посети родителите си и да се постарае да изглади недоразуменията си с тях.

Тогава разбра, че са починали по време на отсъствието й. Джоузеф Джиавенето, баща й, бе получил инфаркт месец след като Елън бе избягала от къщи. Майка й Джина го бе последвала шест месеца по-късно. Случваше се така понякога — съпрузите напускат този свят почти едновременно, сякаш неспособни да преживеят раздялата.

Макар да не беше близка с родителите си, макар строгото отношение и фанатичната религиозност на Джина да бяха създали напрежение и горчивина в отношенията между майка и дъщеря, Елън бе съсипана от новината за смъртта на двамата. Изпълни я студена празнота и чувството, че възможността да изкупи грешката си и да им засвидетелства уважението и обичта си, с безвъзвратно загубена. Обвиняваше се за смъртта им. Бе избягала от къщи, оставяйки само кратка бележка на майка си, без дори да се сбогува с баща си и бе възможно именно тези нейни постъпки да са причинили инфаркта на баща и. Може би беше твърде сурова към себе си, но не бе в състояние да отхвърли смазващата я вина.