Дийн Кунц - Панаирът

Дъщеря й… Проклетото, непокорно, покварено момиче! Бременно!

Все още не бяха получили резултатите от тестовете, разбира се. Това щеше да отнеме няколко дни. Но Елън знаеше — Ейми беше бременна.

Книгата изшумоля в треперещите ръце на Елън. Тя я остави и отиде в кухнята да си приготви ново питие.

Не преставаше да мисли за затруднението, в което се бе озовала. Не можеше да позволи на Ейми да роди бебето. Но ако Пол откриеше, че е уредила аборта зад гърба му, кой знае какво щеше да направи. Вкъщи той беше хрисим и кротък човек; нежен, сговорчив, охотно й отстъпваше водещата роля в дома, както и да направлява съвместния им семеен живот. Но бе способен да избухне, ако го предизвикаш, и при тези редки случаи, когато губеше самообладание, ставаше извънредно суров и непредсказуем.

Ако Пол научеше за аборта впоследствие, щеше да настоява да узнае защо не му е казала и защо се е съгласила на подобно нещо. Трябваше да му даде приемливо обяснение и убедително да се защити. Ала в момента нямаше никаква представа какво, за Бога, би могла да му каже, ако той някога все пак научеше за аборта.

Преди двайсет години, когато се омъжи за Пол, трябваше да му разкаже за годината, прекарана с пътуващия панаир. Трябваше да признае за Конрад и отвратителното същество, на което бе дала живот. Но тя не направи каквото трябваше. Прояви слабост. Скри истината от Пол. Страхуваше се, че той ще се отврати от нея и ще я изостави, ако научи за грешките й в миналото. Но ако му беше казала тогава, в самото начало на връзката им, сега нямаше да се намира в такова адски трудно положение.

По време на брака им тя на няколко пъти едва не разкри тайните си на Пол. Когато той споменаваше, че иска голямо семейство, поне стотина пъти и идеше да каже: „Не, Пол! Аз не мога да имам деца. Вече съм имала едно и то не беше никак хубаво. Никак хубаво. Беше ужасно. Дори не беше човек. Искаше да ме убие и се наложи аз да го унищожа. Може би това отвратително дете е било резултат само на увредените гени на първия ми съпруг. Може би моят генетичен принос не е оказал влияние. Но не мога да рискувам.“ Макар безброй пъти да бе на ръба да направи това признание, тя никога не го изрече; бе задържала езика си зад зъбите, наивно убедена, че любовта ще победи всичко — все някак, незнайно как.

По-късно, когато забременя с Ейми, едва не полудя от притеснение и страх. Но бебето беше нормално. За кратко, само няколко благословени седмици, Елън почувства облекчение, всички съмнения относно генетичната и годност се изпариха при вида на розовото, усмихнато, съвсем, ама съвсем обикновено и нормално бебе.

Но не след дълго й хрумна, че не всички уроди са с физически деформации. Дефектът, изродената особеност, онова ужасно различие от нормалните хора — всичко това можеше да бъде в умствен план. Бебето, което бе родила от Конрад, не беше просто урод. То беше зло; излъчваше злонамереност; направо „вонеше“ от гадните си помисли — чудовище в истинския смисъл на думата. Но не беше ли възможно мъничкото й момиченце да е също толкова уродливо като Виктор, само че без външни белези за това? Може би червеят на злото се е загнездил дълбоко в мозъка на детето — скрит, гноясал цирей, който чака подходящото време и място, за да избие.

Подобна страховита вероятност беше като киселина, която разяждаше отвътре спокойствието и щастието на Елън; като корозия унищожаваше оптимизма й. Тя скоро престана да изпитва удоволствие от смеха и гукането на детето. Наблюдаваше го с подозрение и се питаше какви ли гадни изненади я очакват в бъдеще. Може би когато порасне, някоя нощ детето ще се промъкне в спалнята на родителите си и ще ги убие, докато спят.

А може би беше полудяла; може би детето си беше тъй нормално, както изглеждаше, и проблемите бяха само плод на въображението й. Тази мисъл я спохождаше доста често. Но всеки път, когато се съмняваше в здравия си разум, тя се сещаше за кошмарната борба със свирепия, кръвожаден потомък на Конрад и този страховит, твърде жив и ярък спомен винаги я убеждаваше, че има основания за безпокойство и страх.

Дали беше така?

В продължение на седем години тя се съпротивляваше на желанието на Пол да имат още едно дете, но забременя, въпреки предпазните мерки. И отново преживя деветмесечен ад, питайки се какво ли странно създание носи в утробата си.

Джоуи, разбира се, се оказа съвсем нормално малко момченце.

Външно.

А, отвътре?

Тя се измъчваше от въпроси. Наблюдаваше, чакаше, страхуваше се от най-лошото.