Дийн Кунц - Панаирът

Именно при този експонат дойде Конрад Стрейкър през този следобед в Клиърфийлд. Застана зад опънатото въже, както бе заставал стотици пъти и печално заби поглед в отдавна мъртвия си син.

Както и в останалите отделения, и зад този експонат имаше надпис. Буквите бяха големи и четливо изписани.

Конрад бе съчинил текста преди двайсет и пет години и написаното много точно изразяваше чувствата, които го вълнуваха навремето. Той искаше да каже на света, че Елън е убийца, убийца на бебета, безпощаден звяр! Искаше светът да разбере какво е извършила и да я низвергне заради жестокостта й.

През годишната почивка детето в буркана оставаше при Конрад вкъщи, в Гибсънтаун, Флорида. През останалата част от годината пътуваше с шоуто на Янси Барнеш, като публично доказателство за коварството и жестокостта на Елън.

На всяко ново място, след като панаирът се установеше и скоро щеше да отвори врати, Конрад идваше в тази шатра, за да се увери, че бурканът е бил превозен без произшествия. Прекарваше няколко минути в компанията на мъртвото си момченце и безмълвно повтаряше клетвата си за отмъщение.

Виктор се взираше в баща си с големите си невиждащи очи. Някога зелените ириси бяха ярки, блестящи. Някога очите му бяха живи и любопитни, изпълнени със смелост, предизвикателство и самоувереност, надхвърлящи възрастта му. Но, сега бяха безизразни, мътни. Зелените ириси бяха загубили жизнерадостния блясък, който имаха приживе; годините под избелващото въздействие на формалдехида и необратимите процеси в мъртвата плът бяха направили ирисите млечни.

Най-сетне с подновена жажда за мъст Конрад излезе от шатрата и се върна в Къщата на ужасите.

Гънтър вече стоеше на платформата над входа, надянал ръкавиците си и маската на Франкенщайн. Щом съгледа Конрад, той в миг започна ужасяващия си танц, с който привличаше и впечатляваше посетителите.

Призрака беше в будката за билети, изсипваше дребни пари в чекмеджето. Безцветните му очи бяха изпълнени с трепкащите сребристи отражения на подскачащите монети.

— Ще отворят вратите половин час по-рано — рече той. — Всички са готови и с нетърпение чакат да започнат работа. Казват, че отвън вече чакала тълпа любопитни.

— Очертава се добра седмица — рече Конрад.

— Да — съгласи се Призрака и прокара тънките си пръсти през рядката си паяжиноподобна коса. — И аз имам същото чувство. Може би дори ще ти се удаде възможност да платиш дълга си.

— Моля?

— Жената, на която си задължен — напомни му Призрака. — Тази, чийто деца непрестанно търсиш. Може би ще ти се усмихне късметът да я откриеш тук.

— Да — тихо рече Конрад. — Може би.

В понеделник в осем и половина вечерта Елън Харпър седеше в дневната в къщата на Мейпъл Лейн и се опитваше да прочете една от статиите в най-новото издание на „Червената книга“. Не можеше да се съсредоточи. Всеки път, щом стигнеше края на параграфа, не помнеше какво е прочела и отново се връщаше в началото. Накрая се отказа и само прелисти изданието, втренчена в картинките, като често-често отпиваше от коктейла си с водка и портокалов сок.

Макар да не бе толкова късно, тя вече бе изпаднала в алкохолно опиянение. Не се чувстваше добре. Никак не се чувстваше добре. Но не беше и зле. Чувстваше се вцепенена. Но не съвсем, че да не усеща нищо.

Беше сама в стаята. Пол бе в работилницата си в гаража. Щеше да се прибере в единайсет часа, както обикновено, да гледа късните новини по телевизията и да си легне. Джоуи беше в стаята си, майстореше си нещо свое — фигура от моделин, копие на Лон Чейни в ролята на фантома в операта. Ейми също беше в стаята си, лежеше кротко. С изключение на краткото си появяване на масата за вечеря, тя се бе затворила в стаята си откакто днес следобед се бяха върнали от кабинета на доктор Спранглър.