Дийн Кунц - Панаирът

Майка й отвори очи. Взря се в Ейми и се опита да говори, но бе твърде шокирана, за да може да произнесе каквото и да било. Устните й се движеха, но звук не излизаше.

— Мамо?

Преди Ейми да осъзнае какво става, майка й я зашлеви през лицето. Веднъж. Два пъти. Все по-силно и по-силно.

Ейми извика от болка и изненада. Вдигна ръка да се предпази, ала майка й я сграбчи за блузата и я изправи на крака с учудваща сила.

Столът се събори назад с трясък.

Майка й я разтърси, сякаш беше чувал с парцали.

— Мамо, моля те, не ме наранявай — проплака уплашено Ейми. — Прости ми, мамо! Моля те…

— Ти мръсна, покварена, неблагодарна малка кучка!

— Мамо…

— Толкова си глупава, дяволски глупава ! — изкрещя майка й и я опръска със слюнки, парещи като отрова. — Невежа, глупава малка мръсница! Не знаеш какво може да се случи. Нямаш и най-малка представа. Ти си невежа! Не знаеш на какво можеш да дадеш живот. Не знаеш!

Ейми нямаше желание, а и не бе в състояние да се защити. Майка й я буташе, дърпаше, блъскаше я ту наляво, ту надясно, разтърсваше я, разтърсваше я яростно, докато зъбите й започнаха да тракат и блузата й се скъса.

— Нямаш представа какво нещо може да излезе от теб — излязла от кожата си от гняв изкряска майка й. — Само Господ знае какво може да бъде!

За какво говори тя, отчаяно се питаше Ейми. Сякаш е чула проклятието на Джери и наистина вярва, че то ще се сбъдне. Какво значи всичко това? Какво и става?

Майка й я нападаше все по-яростно, макар Ейми да не вярваше, че би я убила. Така бе казала на Лиз, но май бе преувеличила. Или поне смяташе, че преувеличава. Ала сега, докато майка й продължаваше да проклина и да я разтърсва с все сила, Ейми започна да се страхува, че може сериозно да бъде наранена и се опита да се освободи.

Ала майка й не я пускаше.

Двете залитнаха и силно се блъснаха в масата.

Почти празната чаша на Ейми подскочи, търкулна се, падна от масата и разби на хиляди късчета, оставяйки локвичка изстинало кафе на пода.

Майка й престана да я разтърсва, но очите й все още гледаха с безумен и див блясък.

— Моли се, грешнице! — настоятелно изрече тя. — Трябва да се молиш в теб да няма бебе. Трябва да се молиш това да е грешка, да си се объркала.

Тя грубо дръпна Ейми към пода и двете коленичиха една до друга на студените теракотени плочки. Майка й горещо започна да се моли на глас. Държеше Ейми за ръката и я стискаше тъй силно, че пръстите й сякаш пробиваха плътта и докосваха оголена кост. Ейми плачеше от болка и молеше майка си да я пусне, но получи само нова плесница през лицето. Майка й за втори път със свиреп глас й нареди да се моли и се обърна с молитва към Пресветата Дева да бъде милосърдна, но тя самата не показа и капчица милост, щом видя, че главата на Ейми не е смирено сведена. Сграбчи я за врата и натисна лицето й към пода, увеличавайки все повече и повече натиска, докато челото на Ейми не докосна плочките, а носът й се топна в локвичката кафе.

— Мамо, моля те! Мамо, моля те … — повтаряше през сълзи Ейми.

Но майка й не слушаше. Бе заета да се моли на всички, на Мария и Исус, на Йосиф и Господ-Отец, на Светия дух, както и на множество светци, чиито имена й идваха наум.

Ейми не можеше да си поеме дъх. При силното смъркане няколко капчици й кафе влязоха в носа, тя се задави и се закашля, но майка й продължи да я натиска надолу, дори още по-силно отпреди. Виеше, крещеше и удряше по пода със свободната си ръка, треперейки в религиозен екстаз, умолявайки и хленчейки за милост — милост за себе си и за своенравната си дъщеря. Виеше, плачеше и молеше по начин, който католиците обикновено презират, с фанатична настойчивост, характерна повече за православното християнство. Трескаво пелтечеше и се кланяше, докато прегракна, умори се и застина неподвижно.

Дори небесата да се продънеха, случилото се не би било тъй наситено с драматизъм, както последвалата тишина.

Накрая Елън пусна врата на дъщеря си.

В първия миг Ейми остана в същото положение, в което я остави майка й — притиснала лице към пода. Едва след няколко секунди вдигна глава, но остана на колене.

Ръката на майка й се бе схванала от желязната хватка, в която бе държала врата на Ейми. Елън се втренчи в пръстите си, сгърчени като ноктите на хищна птица, и започна да ги разтрива с другата ръка. Дишаше на пресекулки.

Ейми вдигна ръце и изтри кафето и сълзите от лицето си. Не можеше да спре да трепери.

Отвън облаци закриха слънцето и утринните лъчи, струящи през кухненския прозорец, потрепнаха леко като отразени в бляскава водна повърхност, сетне угаснаха.