Дийн Кунц - Панаирът

Джоуи обожаваше страшните истории. Нямаше представа защо. Понякога, докато седеше в тъмния киносалон и наблюдаваше как лигавото слузесто извънземно оплита тяло около героя, Джоуи едва не се изпускаше в гащите от страх. Но се наслаждаваше на всяка минута от филма.

След филмите той се върна вкъщи за вечеря. Майка му бе приготвила хамбургери със сирене и печен зрял фасул с доматен сос — беше по-вкусно дори от пилето и вафлите, по-вкусно от всичко, за което можеше да се сети. Той се наяде до пръсване.

Ейми се върна от „Свърталището“ в осем, час и половина преди времето за лягане на Джоуи, така че той беше все още буден, когато сестра му откри гумената змия, висяща в нейния гардероб. Ейми се втурна по коридора, викайки го по име и се спусна да го гони из стаята, докато накрая не го хвана. След като хубаво го погъделичка и го накара да обещае никога вече да не я плаши така (обещание, което — както и двамата знаеха — той нямаше да удържи), Джоуи я убеди да поиграят един час „Монополи“, а това беше много забавно. Той спечели играта, както обикновено; за почти възрастен човек, Ейми знаеше учудващо малко за финансовите лавирания и сделки.

Джоуи обичаше Ейми повече от всеки друг. Може би това не беше нормално. Би трябвало да обичаш най-много майка си и баща си. Е, след Господ, разбира се. Господ беше на първо място. После идваха майката и бащата. Но беше много трудно да обичаш мама. Тя през цялото време се молеше с теб или за теб, или пък те поучаваше как трябва да се държиш и ти повтаряше отново и отново как тя много държи да станеш порядъчен човек, макар никога да не показваше, че наистина държи на това. Всичко бяха само празни приказки. Беше по-лесно да обичаш татко, но той рядко стоеше вкъщи. Беше зает с адвокатските си работи, може би спасяваше невинни хора от електрическия стол или други такива неща, а когато се връщаше у дома, прекарваше много време сам — работеше над миниатюрните макети на железопътни влакчета, и не обичаше да се мотаеш в краката му в работилницата.

Оставаше Ейми. Тя често си седеше вкъщи. И винаги беше наблизо, когато се нуждаеш от нея. Тя беше най-добрият човек, когото Джоуи познаваше, и по-добър може би от хората, с които се надяваше да се запознае в бъдеще. Той се чувстваше щастлив, че му е сестра, а не лошата, гадна Вероника Кълп, с която най-добрият му приятел Томи Кълп се налагаше да живее под един покрив.

По-късно, след играта на „Монополи“, когато бе по пижама, с измити вече зъби и готов да си ляга, Джоуи каза молитвите си заедно с Ейми. Беше много по-хубаво, отколкото да ги казваш с мама. Ейми ги казваше по-бързо от мама и понякога променяше тук-там по някоя дума, за да направи молитвите по-забавни. Например вместо „Света Марийо, Божия майко, чуй моята молба“, се случваше да каже „Света Марийо, Божия майко, чуй моята бълха“. Винаги успяваше да разсмее Джоуи, но той трябваше да внимава да не се кикоти твърде силно, защото мама щеше да се зачуди какво толкова смешно има в молитвите и тогава щяха да загазят.

Ейми го зави, целуна го и накрая го остави сам, като запали нощната му лампа, която разпръсваше наоколо бледа, подобна на лунна светлина. Той се сгуши под завивките и заспа почти мигновено.

Да, неделя наистина бе хубав ден.

Но понеделник започна лошо.

Малко след полунощ, в първите минути на новия ден, Джоуи бе събуден от зловещия неясен шепот на майка си. Както винаги, той остана със затворени очи, преструвайки се на заспал.

— Мое малко ангелче… Може би съвсем не си ангел… отвътре.

Беше наистина много наквасена, фиркана. Според Томи Кълп, когато някой е пиян до козирката, се казвало, че е „накиснат“. Е, мама наистина беше накисната тази вечер.

Ломотеше как не можела да реши дали той е лош, или добър, праведен или грешен, как може нещо грозно, зло, да е скрито дълбоко в него и да чака да излезе навън, как не искала да донася дяволи на тоя свят, как било Божа работа да отървеш света от такова зло с всички възможни средства… И този път спомена как е убила някой си на име Виктор и че се надява никога да не се наложи да направи същото и със скъпото си ангелче…

Джоуи започна да трепери и се уплаши до смърт да не би тя да разбере, че е буден. Нямаше представа какво щеше да направи, ако разбере, че е чул странните й бръщолевения.

Когато почувства, че едва се удържа да не й извика да млъкне и да си върви, Джоуи отчаяно се опита да не я слуша. Насили се да мисли за нещо друго. Съсредоточи се върху това да си представи в детайли голямото зло извънземно създание от „Нещото“ — филма, който бе гледал следобед в „Риалто“. Нещото от филма беше като човек, само че по-голямо. С гигантски хищни ръце, които можеха за миг да те разкъсат на парчета. И хлътнали дълбоко в орбитите си огнени очи. И все пак не беше същество, а растение. Извънземно хищно растение, което бе почти неуязвимо и живееше от кръв. Той живо си представи кадрите, в които учените търсят извънземното зад множество врати; не го откриват и накрая се отказват, но когато отварят следващата врата и не очакват нищо, чудовищното растение се нахвърля върху им, ръмжейки и съскайки, нетърпеливо да погълне някого. Спомняйки си неочаквано яростното нападение на чудовищното извънземно, Джоуи усети кръвта да се смразява в жилите му, както в киносалона. Сцената бе толкова потресаваща и отвратително ужасяваща, че в сравнение с нея, пиянското бръщолевене на майка му изглеждаше напълно безобидно. Нещата, които се случваха на хората във филмите на ужасите, бяха толкова страшни, че всичко, от което се плашиш в истинския живот, ти изглежда наистина безобидно. Изведнъж Джоуи се запита дали не е именно това причината, поради която толкова обичаше зловещите истории.