Дийн Кунц - Панаирът

— За да ме нарани… И главно за да ми даде урок… да.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

Двете потънаха в мрачно мълчание.

От грамофона автомат Дона Съмър пееше за цената на любовта.

Изведнъж Лиз щракна с пръсти.

— Сетих се!

— Какво?

— Дори католиците ще се съгласят да бъде направен аборт, ако е застрашен животът на майката, нали?

— Не всички католици. Само най-либералните биха се съгласили дори при подобни обстоятелства.

— А твоята майка не е от либералните.

— Не бих казала.

— Но баща ти е по-добър, нали? Поне не е чак толкова религиозен?

— Не е фанатик като мама. Може да се съгласи да направя аборт, ако наистина повярва, че детето заплашва здравето и живота ми.

— Добре, тогава. Ще го накараш да повярва, че е застрашено душевното ти здраве. Зацепваш ли? Ще направиш опит за самоубийство. Заплаши ги, че ще се самоубиеш, ако не ти помогнат да направиш аборт. Изпадни в истерия. Дръж се налудничаво. Пищи, плачи, после се смей без причина, после пак плачи, чупи неща… Ако всичко това не ги убеди, можеш да направиш фалшив опит да си прережеш вените. Просто се порежи достатъчно, че да поразмажеш малко кръв около себе си. Няма откъде да бъдат сигурни дали си го направила нарочно, или случайно, и няма да посмеят да поемат повече рискове.

Ейми бавно поклати глава.

— Няма да стане.

— Защо?

— Не ме бива като актриса.

— Бас ловя, че ще успееш да ги заблудиш!

— Да се преструвам… Ще се чувствам много глупаво.

— По-приятно ли ти е да се чувстваш бременна?

— Трябва да има и друг изход.

— Какъв например?

— Не зная.

— Ела на себе си, малката! Стегни се! Това е най-доброто разрешение.

— Не зная…

— Аз пък зная!

Ейми отпи от кока-колата и след като помисли няколко минути, рече:

— Може би си права. Може би ще опитам номера със самоубийството.

— Ще свърши работа. Ще мине като по вода. Ще видиш. Кога ще им кажеш?

— Ами мислех да им съобщя новината веднага след дипломирането, ако дотогава не намеря друг изход.

— Та това са две седмици! Слушай, малката, колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Две седмици с нищо няма да навредят на никого. Може би през това време ще измисля начин сама да се сдобия с парите.

— Няма да стане.

— Може и да успея.

— Няма да можеш — рязко я прекъсна Лиз. — Освен това си само на седемнайсет. Вероятно никъде няма да ти позволят да направиш аборт без съгласието на родителите ти, дори ако имаш пари да платиш. Бас ловя, че трябва да си поне на осемнайсет, за да е достатъчно само твоето желание и парите.

Ейми не се бе сетила за тази пречка. Просто не се смяташе за непълнолетна; чувстваше се едва ли не на сто и десет години.

— Ела на себе си, малката — продължи да настоява Лиз. — Не ме послуша за хапчетата. Сега обаче си събери акъла, чуваш ли? Моля те, моля те, за Бога, послушай ме! Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Ейми осъзна, че приятелката й има право. Облегна се на стената на сепарето и почувства как я обзема примирение. Отпусна се като марионетка, на която внезапно са срязали конците.

— Съгласна съм. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Ще им кажа довечера или утре.

— Довечера!

Не мисля, че ще имам сили да го сторя довечера. Ако се наложи да изиграя представлението със самоубийството, умът ми трябва да е бистър. Трябва да съм си отпочинала.

— Тогава утре — рече Лиз. — Но нито ден по-късно! Трябва да приключиш с това. Слушай, очаква ни страхотно лято. Ако замина на запад в края на годината, както се надявам, това може би е последното лято, през което ще бъдем заедно. Така че трябва добре да се позабавляваме. Да натрупаме спомени, които да ни топлят известно време. Много слънце, хубава трева за пушене и няколко нови момчета… Ще бъде велико! Само че няма да е толкова страхотно, ако ще се размотаваш подута и подпухнала.

За Джоуи Харпър неделята се оказа хубав ден.

Сутринта започна с литургията и неделното училище, разбира се, което беше скучно, както обикновено, но после денят стана много по-приятен. Когато баща му спря на павилиона да си купи неделните вестници, Джоуи съгледа изложени отпред куп нови комикси, пребърка джобовете си и откри достатъчно дребни монети, за да си купи двете най-хубави издания. После майка му сготви за обяд пиле по китайски и направи вафли със специална плънка — едни най-любимите му вкуснотии на света.

След като се нахраниха, баща му го пусна да отиде в „Риалто“. „Риалто“ беше филмотечен кинотеатър, където прожектираха само стари филми. Беше на шест пресечки от дома им и на Джоуи му позволяваха да отива дотам с велосипеда си. Но не и по-далече. Този следобед в „Риалто“ показваха два филма на ужасите — „Нещото“ и „То дойде от Космоса“. И двата бяха супер.