Дийн Кунц - Панаирът

В неделя, денят след абитуриентския бал, Ейми работи от дванайсет до шест часа. „Свърталището“ бе необичайно претъпкано. В четири часа тя вече бе капнала от умора. В пет бе учудена, че все още се държи на краката си. Когато наближи краят на смяната й, тя се хвана, че на всеки пет минути поглежда часовника, пожелавайки си стрелките да се движат по-бързо.

Запита се дали необичайната за нея липса на енергия се дължи на бременността й. Вероятно. Бебето отнемаше част от силите й. Макар и в толкова ранен етап от развитието си, то неизбежно оказваше въздействие върху организма й. Дали беше така?

Мислите за бременността я потискаха. Под влияние на мрачното си настроение, тя установи, че времето се влачи още по-бавно отпреди.

Малко преди шест в „Свърталището“ влезе Лиз Дънкан. Изглеждаше страхотно. Бе облечена в тесни джинси и пуловер в преливащи се шарки от бледомораво до синьо, който сякаш бе плетен по нея. Беше привлекателна блондинка с прекрасно тяло. Ейми видя как всички момчета в заведението вдигнаха погледи, когато Лиз се появи на прага.

Този път беше сама. Наскоро бе скъсала с поредния си приятел и все още не си бе хванала нов. Подобни периоди бяха чести при нея, но не продължаваха дълго; тя сменяше приятелите си така, както Ейми — носните си кърпички. Снощи Лиз бе дошла на абитуриентския бал с кавалер, който бе поредното й завоевание. На Ейми й се струваше, че всичките връзки на Лиз са мимолетни увлечения, които траеха от един до няколко дни, независимо, че понякога продължаваха месец-два; Лиз не желаеше продължителна връзка. За разлика от останалите момичета в гимназията, тя се отвращаваше от мисълта за годежни пръстени и обвързването с едно-единствено момче. Лиз си падаше по разнообразието и изглежда непостоянството й влияеше благотворно, защото се разхубавяваше от ден на ден. Беше Лошото момиче в горните класове на гимназията и някои от подвизите й бяха станали легендарни сред връстниците й. Ала тя пет пари не даваше какво си мислят за нея.

Ейми тъкмо пълнеше две халби със слабоалкохолна бира, когато Лиз грациозно приближи до бара и подхвърли:

— Здрасти, малката, как върви работата?

— Скапана съм — отвърна Ейми.

— Скоро ли свършваш?

— След пет минути.

— Имаш ли работа след това?

— Не. Радвам се, че дойде. Трябва да говоря с теб.

— Много си потайна.

— Важно е — рече Ейми.

— Заведението ще ни черпи ли по една кока-кола?

— Разбира се. Ей там има празно сепаре. Запази го, аз ще дойда веднага щом свърша работа.

Няколко минути по-късно Ейми отнесе кока-колите в сепарето и седна срещу приятелката си.

— Какво има? — попита Лиз.

Ейми разбърка питието си със сламката.

— Ами… трябва…

— Да?

— Трябва да… взема пари назаем.

— Мога веднага да ти дам десетачка. Ще ти стигнат ли?

— Лиз, трябва да събера поне три-четири стотачки. Може би повече.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно.

— Господи, Ейми, нали ме познаваш! Парите просто изтичат между пръстите ми. Старите ми дават винаги, когато поискам, но после, докато се усетя, и няма нищо! Цяло чудо е, че имам десетачка, която мога да ти дам. Но три-четири стотачки…

Ейми въздъхна и кимна.

— Страхувах се, че точно това ще кажеш.

— Слушай, ако имах, щях да ти дам.

— Зная.

Каквито и недостатъци да имаше Лиз — а тя притежаваше доста — скъперничеството не беше сред тях.

— Ами спестяванията ти? — попита тя.

Ейми поклати глава.

— Не мога да пипна банковата си сметка без съгласието на мама. А за нищо на света не искам тя да разбере за… това.

— За кое? За какво ши трябваш толкова пари?

Ейми понечи да заговори, ала думите замряха в гърлото й. Нямаше желание да разкрие ужасната си тайна дори пред Лиз. Отпи от кока-колата, за да спечели време и да прецени, доколко е разумно да сподели нещастието с приятелката си.

— Ейми?

„Свърталището“ кънтеше от какви ли не шумове — тракане, пиукане и звън от флиперите, буен рокендрол от грамофона автомат, жужене на гласове, невъздържани изблици смях и кикотене…

— Ейми, какво се е случило?

Ейми се изчерви и рече:

— Предполагам, че ще ми се смееш, но… просто… се срамувам да ти кажа.

— Та това е смешното! Можеш да ми кажеш всичко. Аз съм най-добрата ти приятелка, нали?

— Да.

Беше вярно. Лиз Дънкан беше най-добрата й приятелка. Всъщност Лиз бе единствената й приятелка. Ейми не дружеше с други свои връстнички. Излизаше най-вече с Лиз, което й се струваше доста странно, когато се замислеше над това. Двете бяха толкова различни във всяко отношение. Ейми учеше упорито и задълбочено и се справяше добре в училище; Лиз пет пари не даваше какви оценки ще получи. Ейми искаше да учи в колеж; Лиз се отвращаваше от подобна идея. Ейми бе затворена, понякога дори стеснителна; Лиз бе нахална, смела, дори нагла от време на време. Ейми обичаше книгите; Лиз предпочиташе филмите и списанията, пълни с клюки за Холивуд. Въпреки че се бунтуваше срещу фанатичната религиозност на майка си, Ейми вярваше в Бога; Лиз смяташе, че всички религиозни доктрини за Господа и за живот след смъртта са пълни измишльотини. Нито алкохола, нито наркотиците бяха по вкуса на Ейми и тя опитваше от тях само когато искаше да угоди на Лиз; Лиз пък казваше, че ако има Бог — но уверяваше Ейми, че Той не съществува — си заслужавало да го почиташ само защото е сътворил алкохола и марихуаната. Макар двете момичета да се различаваха като деня и нощта, приятелството им крепнеше с всеки изминал ден. Главната причина за това бяха старанията на Ейми. Тя правеше това, което Лиз искаше от нея, казваше това, което предполагаше, че Лиз иска да чуе. Никога не я критикуваше, поощряваше я и я глезеше с вечното си одобрение, смееше се на възсолените й шеги и почти винаги се съгласяваше с мнението й. Ейми бе вложила много време и енергия в изграждането на трайни отношения между двете, но никога не престана да се пита защо толкова силно държи да бъде най-добрата приятелка на Лиз Дънкан.