Дийн Кунц - Панаирът

Входната врата в предната част на караваната се отвори и возилото се разклати при близането на другия обитател. Вратата се затвори с трясък.

— Тук отзад съм! — извика Конрад, без да си даде труд да стане от леглото.

Отговор не последва, но той знаеше кой е влязъл.

— В банята бе страхотна бъркотия след твоето почистване — обади се Конрад.

Чу тежки стъпки, които приближаваха.

Следващата неделя Дейвид Клипърт и неговото куче Мус се разхождаха сред потъналите в свежа пролетна зеленина хълмове на Коул Каунти, на около три километра от мястото, където обикновено се разполагаше панаирът.

Наближаваше четири часът, когато мъжът и кучето превалиха тревист хълм. Мус, който тичаше пред господаря си, се натъкна на нещо, което му се стори необичайно интересно. Той го обиколи тичешком, но не посмя да се шмугне в храсталака, макар да бе заинтригуван от това, което бе забелязал. Излая няколко пъти, спря да подуши нещо, после отново започна да обикаля в кръг, шумно оповестявайки откритието си.

Изостанал на около двайсетина метра зад кучето, Дейвид не можеше да види за какво е цялата тази врява. Ала смяташе, че се досеща. Най-вероятно вълнението бе заради някоя пеперуда, пърхаща над плевелите. Или мъничко гущерче, застинало на някое листо, но не успяло да заблуди с мимикрията си острия поглед на Мус. Най-често бе някоя полска мишка. Мус никога не би приближил към нещо по-голямо. Той бе едър ирландски сетер с копринена козина, силен, добросърдечен и любвеобилен, но невероятен страхливец. Ако се бе натъкнал на змия, лисица или дори заек, щеше да хукне обратно към господаря си с подвита опашка.

Щом Дейвид приближи към високия до кръста храсталак — предимно отровна млечка и къпина — Мус предпазливо се отдръпна и тихичко започна да вие.

— Какво има, момче?

Кучето седна на около два метра от откритието си, вдигна умолителен поглед към господаря си и жално заскимтя.

Странно държание, помисли си Дейвид и се намръщи.

Мус обикновено не се плашеше от пеперуди и гущерчета. Веднъж зърнал подобна жертва, сетерът ставаше страховит, свиреп и абсолютно неудържим.

Няколко секунди по-късно, когато навлезе в храсталака и видя какво е привлякло вниманието на кучето, Дейви спря тъй рязко, сякаш се блъсна в тухлена стена.

— О, Господи!

Изглежда мощен поток полярен въздух неочаквано бе сменил посоката си, защото топлия майски следобед внезапно стана студен, смразяващо кръвта студен.

Два трупа, на мъж и жена, бяха проснати в храсталака, леко повдигнати от преплетените клонки на къпината. И двете тела бяха с лицата нагоре, разперили ръце, сякаш са били разпънати на кръст върху бодливите храсти. Мъжът беше изкормен.

Дейвид потръпна, но не отмести очи от ужасната гледка. В края на шейсетте години бе служил като военнополеви лекар във Виетнам, преди да бъде ранен и изпратен вкъщи; бе виждал различни коремни рани, разкъсани от куршуми и мини, разпорени от щикове и шрапнели стомаси. Не беше гнуслив.

Но когато разгледа отблизо жената и разбра какво е било сторено с нея, той неволно извика, бързо се извърна, направи няколко несигурни крачки в тревата, падна на колене и повърна.

„Свърталището“ беше заведението, където се събираха младежите в Ройъл Сити. Намираше се на главната улица, на четири пресечки от гимназията и според Ейми не се отличаваше с нищо особено. Имаше автомат за газирани напитки. Скара за бързо приготвяне на ястия. Десет маси, покрити с тънки мушамени покривки. Осем сепарета, тапицирани с изкуствена кожа. Шест флипера, монтирани в нишата в дъното. Грамофон автомат. И това беше всичко. Нищо ексцентрично. Ейми предполагаше, че има около милион подобни места, пръснати из цялата страна. Знаеше четири заведения в малкия стар Ройъл Сити, които изглеждаха по съвсем същия начин. Но поради някаква загадъчна причина, може би поради стаден инстинкт или пък защото името на заведението напомняше за долнопробна кръчма, която родителите им със сигурност не биха одобрили, младежите в Ройъл Сити се събираха най-вече в „Свърталището“.

През последните две лета Ейми работеше като сервитьорка в „Свърталището“ и щеше да започне отново на пълен работен ден от първи юни до началото на септември, когато започваха занятията в колежа. Тя работеше по няколко часа и през учебната година, по време на ваканциите и през повечето уикенди. Вземаше съвсем малка част от заплатата си, само за джобни пари, а останалото се прибавяше към спестяванията й за колежа.