Дийн Кунц - Панаирът

Гигантската сянка отново връхлетя върху него.

Не се движеше като човек.

Боб зърна зелени светещи очи.

Вдигна ръка, за да предпази лицето си, но нападателят му удари по-ниско; юмрук, тежък като ковашки чук, се стовари върху корема му. Или поне за един пълен с надежда и оптимизъм миг Боб помисли, че е било просто удар. Но сянката не бе използвала само юмрука си. Нищо подобно. Беше го разпорила. И то доста лошо. Изпълни го отвратителното мокро, лепкаво чувство, че коремът му зейва. Шокиран, Боб посегна надолу и опипа с трепереща ръка плътта. Потръпна от ужас и отвращение, когато напипа раната.

Господи, изкормен съм!

Сянката се наведе. Взираше се, сумтеше и душеше като куче, макар да бе твърде голяма за куче.

Ломотейки в несвяст, Боб Дру опита да задържи изскочилите си вътрешности вътре в тялото. Ако се изсипеха, възможността да го зашият и да оживее, бе минимален.

Сянката изфуча към него.

Боб бе изпаднал в дълбок шок и почти не усещаше болка, но пред очите му бавно започна да се разстила червена пелена. Краката му омекнаха, после постепенно започна да не ги усеща, сякаш бяха изтръпнали. Той се отпусна на стената на Къщата на ужасите, давайки си сметка, че шансът му да оцелее е твърде нищожен, дори ако остане на крака, но убеден, че ако падне, с него е свършено. Единствената му надежда бе, да успее да се задържи прав. Да извика помощ, лекар. Може би щяха да успеят да го зашият. Може би щяха да успеят да сложат всичко на мястото му и да предотвратят неизбежния в такива случаи перитонит. Беше малко вероятно. Много малко вероятно. Но може би… Само да не пада… Не можеше да си позволи да падне. Не трябваше да пада. Нямаше да падне…

Глухо строполяване.

Панаирджиите я наричаха „нощта на свличане на кожата“ и я очакваха с нетърпението на истински скитници. Последната нощ от ангажимента им. Нощта, в която оголваха терена. Нощта, в която натоварваха багажа и се подготвяха да поемат към следващата спирка. Панаирът се изнизваше от града по същия начин, по който змията свлича мъртвата си, протрита и отесняла стара кожа.

И за Конрад Стрейкър тази нощ бе най-хубавата от едноседмичния престой на панаира, защото той продължаваше да се надява, че на следващата спирка може би ще открие Елън и децата й.

В един и половина през нощта, последните посетители напуснаха панаира в Коул Каунти, Пенсилвания. Малко преди това някои от атракционите вече бяха затворени, макар че по-голямата част от работата все още предстоеше.

Конрад, който притежаваше още два малки павилиона, освен Къщата на ужасите, вече се бе погрижил да ги затвори. Единият бе малък бар за правостоящи; посетителите купуваха закуските и хапваха накрак. Бе приключил работа още около полунощ. В другия се помещаваха кабинки, които стремглаво се издигаха и спускаха. Към един часа и тази атракция бе преустановена и товаренето започна.

В студената майска нощ Конрад разглобяваше Къщата на ужасите заедно с Гънтър, Призрака и останалите си работници, няколко местни хамали, които се надяваха да изкарат по някой долар и двама младежи, присъединили се временно към пътуващия панаир. Товареха отделните дървени панели, бутафорни декори и машинарии в два големи камиона, които щяха да откараш Къщата до следващата спирка.

Тъй като Къщата на ужасите се славеше като най-голямата в света и понеже предлагаше на посетителите вълнуващи страховити преживявания, пък и возенето бе достатъчно дълго, че да даде възможност на младежите да прекарат приятно с приятелките си, тя бе доста популярен и печеливш атракцион. Конрад бе вложил доста време и пари, за да я доусъвършенства и превърне в най-интересното забавление от подобен род в света. Затова безмерно се гордееше със своето творение.

Въпреки това, всеки път, когато Къщата на ужасите трябваше да бъде разглобявана или сглобявана, той я намразваше с такава страст, каквато никой човек не би могъл да изпитва към някакъв неодушевен предмет, освен може би към телефонен автомат, гълтащ монети, или компютър, постоянно объркващ сметките за електричество и отопление. Макар Къщата на ужасите да бе проектирана много умело — истинско чудо за бързо сглобяване и разглобяване — построяването и събарянето й се струваше на Конрад равносилно на строежа на дребните египетски пирамиди.

Повече от четири часа Конрад и екипа му от дванайсет души пъплеха върху постройката, осветена от мощните прожектори на централната алея, захранвани от генератор. Свалиха от фасадата гигантското клоунско лице, гирляндите от разноцветни лампички и навиха на макари дългите електрически кабели. Махнаха платнения покрив и го сгънаха. Облени в пот и задъхани, разделиха вагончетата-гондоли и ги натрупаха едно върху друго. Демонтираха механичните таласъми, призраци, убийци с брадви и още куп чудовища, които плашеха хилядите посетители, след което ги покриха с платнища и ги поставиха с подходящи уплътнители в сандъци. Разглобиха дъсчените стени и подове, свалиха гредите и придържащите ги колони, махнаха будката за билети, натовариха генераторите и трансформаторите, както и останалите механизми в чакащите камиони, които периодично бяха наобикаляни от Макс Фрийд или някой негов помощник, за да проверят докъде са стигнали работите.