Дийн Кунц - Панаирът

След двайсет минути гневът му премина в леко безпокойство; после Боб се разтревожи не на шега. Може да й е прилошало. Беше изяла невероятно количество какви ли не боклуци. Нямаше начин да не повърне. Никога не можеш да бъдеш сигурен доколко прясна е панаирната храна и при какви хигиенни условия е приготвена. Може Криси да е изяла развален хотдог или пък без да забележи, да е погълнала някоя мръсотия заедно с хамбургера си.

Представяйки си тази възможност, Боб усети, че започва да му се повдига. Втренчи се подозрително в наполовина изядения ябълков сладкиш и гнусливо го изхвърли в кофата за боклук.

Искаше да я намери, за да се успокои, че с нея всичко е наред, но пък тя едва ли щеше да се зарадва да го види, ако дъхът й все още миришеше на повръщано. Ако й бе прилошало в тоалетната, може би се нуждаеше от малко време, за да се освежи, да пооправи грима си и да се съвземе.

След двайсет и пет минути Боб изхвърли сладкиша на Криси при своя.

След половин час, отегчен от непрестанно галопиращите в кръг дървени коне и ритмично проблясващите месингови стълбове, той не издържа и тръгна да я търси. Бе я проследил с поглед, когато тръгна от бара, възхищавайки се на стройните й бедра и тънките глезени, преди да изчезне в тълпата. Минута-две по-късно му се бе сторило, че вижда златисторусата й глава, когато младата жена се бе отклонила от централната алея близо до Къщата на ужасите, затова реши да потърси първо там.

Между Къщата на ужасите и атракциона с уродите имаше тясна пътека, която извеждаше на открито пространство зад постройките за забавления във външния кръг на панаира, където се намираха тоалетните. В дъното на пътеката сенките бяха толкова тъмни и наситени, че създаваха зрителна илюзия за черни завеси, които можеш да докоснеш с ръка. Мястото изглеждаше доста пусто и изолирано, макар централната алея да бе само на няколко метра.

Взирайки се тревожно в сенките, Боб се запита дали Криси не се е натъкнала на неприятности, доста по-сериозни от разстроен стомах. Тя бе много хубаво момиче и в наши дни, когато толкова хора са загубили уважение към законите, съществуват доста мъже, които само дебнат хубавите момичета, за да си вземат своето против волята им. Боб предполагаше, че панаирът е притегателен център за подобни типове, където те се срещаха доста по-често, отколкото в нормалния свят.

Той достигна края на пътеката и предпазливо излезе на откритото пространство зад Къщата на ужасите. Погледна надясно, после наляво, и зърна тоалетните. Бяха на около шест метра — ниска сива постройка от бетонни панели, плуваща в рязко очертан басейн от яркожълта светлина; Не можеше да види цялата постройка, само една трета от нея, защото редица от десет-дванайсет панаирни камиони бяха паркирани в междинното пространство. Всичко наоколо тънеше в тъмнина. Камионите се очертаваха като неясни силуети, напомняйки дремещи праисторически чудовища.

Боб направи още няколко крачки по посока на тоалетните, преди да се спъне в нещо, заради което едва не се просна по корем. Наведе се и вдигна коварния предмет.

Беше червената чантичка на Криси.

Сърцето на Боб Дру сякаш шеметно полетя в бездънен кладенец.

Откъм далечната предна фасада на Къщата на ужасите, ориентирана към централната алея, гигантското клоунско лице огласи нощта с пронизителния си, смразяващ кръвта, кикот.

Устата на Боб пресъхна. Той преглътна мъчително, опитвайки се да навлажни устни.

— Криси?

Отговор не последва.

— Криси, за Бога, там ли си?

Изскърцаха несмазани панти на врата. Някъде зад гърба му.

Музиката и престорените писъци откъм вътрешността на Къщата на ужасите долетяха по-отчетливо. Някой бе отворил врата.

Боб се извърна по посока на шума, интуитивно усещайки нещо, което не бе изпитвал от години — откакто бе малко момче, останало само в спалнята с ужасяващото подозрение — не, убеждение! — че някакво чудовище се спотайва в гардероба.

Зърна лабиринт от сенки, всички — напълно неподвижни, освен една, гигантска, която се приближаваше с невероятна бързина. Идваше право към него. След миг усети да го сграбчват нечии силни ръце.

— Не!

Боб политна към задната част на Къщата на ужасите с такава невероятна сила и скорост, че въздухът бе изкаран от гърдите му, главата му рязко се отметна назад и черепът му изпука при удара в дървената стена. Опитвайки се да намали болката в пламналите си дробове, той отчаяно пое нощния въздух като риба, изхвърлена на брега. Струваше му се необичайно студен, докато минаваше през зъбите му.