Дийн Кунц - Панаирът

Имаше странното тревожно чувство, че отвън в нощта някаква ужасна заплаха тегне над къщата на семейство Харпър. Като торнадо. Само че не беше торнадо. Беше нещо друго. Нещо чудато, много по-страховито от природна стихия. Имаше предчувствие — това не бе точната дума, но бе единствената, с която можеше да опише усещането — леденото предчувствие, че някаква неумолима унищожителна сила затваря кръга около нея и цялото й семейство. Опита да си представи какъв е източникът и в какво се изразява неясната заплаха, но не й хрумна никакво обяснение. Чувството за надвиснала опасност витаеше неуловимо, безименно, ала невероятно силно.

Всъщност усещането бе тъй наелектризиращо, толкова всепоглъщащо и неотменимо, че накрая Ейми стана и отиде до прозореца, макар да се чувстваше глупаво, задето постъпва така.

Мейпъл Лейн спокойно дремеше, потънала в безобидни нощни сенки. А отвъд тяхната улица се простираха хълмистите южни покрайнини на Ройър Сити; по това време само тук-там проблясваха светлинки.

Още по на юг, накрая на града, се простираха ливади, на която обикновено се разполагаше панаирът. Сега те бяха пусти, прихлупени от мрака, но през юли, когато пристигнеше панаирът, от прозореца на стаята си Ейми можеше да види проблясващите разноцветни светлинки и далечните неясни очертания на огромното въртящо се виенско колело.

Нощта бе изпълнена само с познати звуци и очертания. Не се забелязваше някаква промяна, нищо ново, нищо опасно…

Смътното чувство, че се е изпречила на пътя на унищожителна, неумолимо приближаваща се стихия изчезна и бе заменено от умора. Ейми се върна в леглото.

Една-единствена заплаха тегнеше над дома на семейство Харпър и това беше нейната бременност, неизбежната последица от греха й.

Ейми постави ръце на корема си и се зачуди какво ли ще каже майка й, когато научи. Запита се, винаги ли ще бъде тъй самотна и безпомощна както сега, какво й предстоеше, какво ?

Криси Ламптън и Боб Дру чакаха на опашката пред малкия бар близо до въртележката. Преди тях имаше петима души.

— Мразя да си губя времето в чакане — обади се Криси, — но наистина ми се иска да хапна малко ябълков сладкиш.

— Бързо ще ни дойде редът — рече Боб.

— Искам да видя още толкова много неща!

— Успокой се. Часът е едва единайсет и половина. Панаирът няма да затвори преди един.

— Но днес е последният ден. — Криси си пое дълбоко дъх, наслаждавайки се на ароматите, изпълнили нощта: пуканки, захарен памук, подправени с чесън пържени картофи, печени фъстъци и още толкова различни миризми. — Ахх! Потекоха ми слюнки. Цяла вечер се тъпча и още съм гладна. Не мога да повярвам, че изядох толкова много неща!

— От вълнението е — отбеляза Боб. — Когато си нервен или превъзбуден, изгаряш повече калории. А ние се возихме на влакчето на ужасите. Ти бе изплашена до смърт, а страхът изгаря дори повече калории от приятните вълнения. — Той съвсем сериозно се опитваше да анализира необичайния й апетит. Боб беше счетоводител.

— Виж какво, ти чакай на опашката и вземи ябълковите сладкиши, а аз ще потърся дамската тоалетна. Ще се срещнем тук до въртележката след десетина минути. Така ще убием два заека едновременно.

— С един куршум — рече Боб.

— Моля?

— Изразът е: „Така с един куршум ще убием два заека.“

— Точно така!

— Но ми се струва, че не е много подходящ за случая — додаде с насмешка Боб. — Няма значение. Върви в тоалетната. Ще се срещнем при въртележката след десет минути.

Господи, помисли си Криси. Всички счетоводители ли са такива педанти?

Тя заобиколи бара, мина покрай въртележката, откъдето се разнасяха мелодичните звуци на калиопа, после продължи покрай силомера във формата на чук, където мускулест младеж се опитваше да впечатли приятелката си, покрай десетина мъже, които в скоропоговорки се надпреварваха да подканят тълпата да вземе участие в разни игри, където можеше да се спечели плюшено мече, гумена кукла и някоя друга дреболия. Сякаш всяка от стотината атракции вдъхновено изпълняваше своята партия в огромния оркестър, постигайки хармония с останалите деветдесет и девет и превръщайки се в странна, изненадващо вълнуваща рапсодия. Панаирът беше като река от звуци и Криси плуваше сред нея, щастливо усмихната.

Криси Ламптън обичаше пролетния панаир в Коул Каунти. Това бе едно от най-големите събития на годината. Панаирът, Коледа, Нова година, Денят на благодарността, Празникът на Вси Светии с танци в клуба — това бяха единствените вълнуващи дни през цялата година, които се очакваха с огромно нетърпение в Коул Каунти.