Дийн Кунц - Панаирът

— Малкият ми Джоуи! Приличаш на малко заспало ангелче. Толкова невинно, нежно, сладко. — Тя се наведе още по-ниско, облъхвайки лицето му с алкохолния си дъх. — Но как изглеждаш отвътре, малко мое ангелче? Дали си толкова сладко, добро и чисто?

Престани, престани, престани, помисли си Джоуи. Моля те, не прави това отново, мамо! Върви си! Махай се оттук. Моля те…

Но той не каза нищо, дори не помръдна. Не й показа, че е буден, защото когато беше пияна, Джоуи се боеше от нея.

— Изглеждаш толкова невинен и чист… — промърмори тя, заваляйки думите. — Но може би това ангелско лице е само външната обвивка… маска. Може би се преструваш пред мен. Така ли е? Може би… отвътре… може би си точно като другия! Така ли е, малко мое ангелче? Дали под това сладко личице си също като другия — чудовището, съществото, което той наричаше Виктор?

Джоуи не можеше да проумее за какво говори тя, когато се промъкваше нощем в стаята му и бръщолевеше пиянски. Кой беше този Виктор?

— Ако съм създала един като теб, защо да не създам и друг? — запита се тя и Джоуи си помисли, че в гласа й се долавя ужас. — Този път… може да е чудовище отвътре. В съзнанието, в душата. Чудовище отвътре… Крие се в нормално тяло… зад красиво лице… и чака. Чака да излезе, когато никой не го наблюдава. Просто се спотайва и чака търпеливо. И двамата с Ейми. Вълци в овчи кожи! Напълно е възможно… Разбира се, че е възможно! Ами ако наистина е така? Кога ще се случи? Кога злото ще се прояви, та всички да го видят? Мога ли да застана спокойно с гръб към теб, малко мое ангелче? Ще бъда ли наистина в безопасност? О, Господи! О, Исусе, Исусе, помогни ми! Дева Марийо, помогни ми! Не трябваше да имам деца. Не и след като родих първото. Никога няма да бъда сигурна какво съм създала. Никога. Ами ако…

Вцепенени от изпития алкохол, устните и езика й се мърдаха все по-трудно и тя не бе в състояние да изрича думите, фъфлещият й глас съвсем заглъхна и Джоуи едва я чуваше, макар да бе само на половин метър от него.

— Ами ако… някой ден… се наложи да убия и теб, малко мое ангелче? — По-тихо, все по-тихо тя редеше ужасяващи думи. — Ами ако… се наложи… да те убия… както убих… другия ?

Тя тихо започна да плаче.

Студени тръпки пролазиха по телцето на Джоуи и той се изплаши, че треперенето му ще проличи под завивките и ще привлече вниманието й. Страхуваше тя да не разбере, че е чул всичко.

Най-сетне приглушеният плач престана.

Джоуи бе сигурен, че тя чува бесните удари на сърчицето му.

Чувстваше се странно. Бе раздвоен. Боеше се от нея, но също така я съжаляваше. Искаше му се да я прегърне и да й каже, че всичко ще бъде наред. Но не се осмели.

Най-сетне, както му се стори след часове, а едва ли бяха изминали минута-две, майка му излезе от стаята и внимателно затвори вратата след себе си.

Джоуи се сгуши под завивките и се сви на кълбо като зародиш.

Какво означаваше всичко това? За какво говореше тя? Само пияна ли беше? Или бе луда?

Макар да бе изплашен до смърт, в същото време той се срамуваше от себе си, задето мислеше подобни неща за собствената си майка.

Зарадва се на бледата млечна светлина на нощната лампа. Никак не му се искаше точно сега да остава сам в тъмнината.

В кошмара си Ейми бе дала живот на ужасно уродливо бебе — отвратително, чудовищно създание, което приличаше повече на рак, отколкото на човешко същество. Тя се намираше заедно с него в малка, слабо осветена стая. То пъплеше след нея и щракаше с костеливите си щипци и паякообразните си челюсти. Стените бяха прорязани от тесни прозорци и всеки път, когато Ейми минаваше покрай някой от тях, виждаше от другата страна на стъклото майка си и Джери Галоуей; те гледаха към нея и се смееха. Неочаквано бебето се придвижи с изненадваща бързина по пода, бързо изщрака с хитиновите си щипци и хвана глезена й.

Тя се събуди, седна в леглото и едва успя да сдържи вика си. Мъчително преглътна.

Било е само сън, каза си. Само лош сън, породен от злокобните приказки на Джери Галоуей. Проклет да е!

В мрака вдясно от нея нещо се раздвижи.

Ейми пипнешком запали нощната лампа.

Завесите. Прозорецът беше отворен няколко сантиметра, за да се проветрява стаята и лекият вятър бе раздвижил завесите.

Навън, на около пресечка-две жално зави куче.

Ейми погледна часовника. Три часът сутринта.

Постоя малко седнала, докато се успокои, но когато изгаси лампата, не можа да заспи. Тъмнината я потискаше и плашеше, както не й се бе случвало от малка.