Дийн Кунц - Панаирът

Викът заседна в гърлото й. Тя се свлече на колене, сетне падна на една страна в калта. Беше вцепенена, неспособна да помръдне, ала отчаяно се бореше да остане в съзнание. Имаше чувството, че върви по мътно проблясващо острие, плъзгащо се в полукръг по сребрист лед, от двете страни на който тъмнеят бездънни пропасти.

Смътно осъзна, че някой я вдига и я понася.

Не можеше да окаже съпротива; нямаше сила.

Някаква врата протяжно изскърца.

Криси се насили да повдигне клепачи и забеляза, че нощната тъмнина е станала съвсем непрогледна, не, бе я пренесъл на някакво още по-тъмно място.

Сърцето й биеше до пръсване. Не й достигаше въздух; струваше й се, че изкарва и последния от дробовете си всеки път, щом се опитваше да си поеме дъх.

Непознатият грубо я стовари на твърдия дъсчен под.

Изправи се! Бягай! — заповяда си в безмълвен ужас тя.

Ала не можеше да помръдне. Беше като парализирана.

Пантите отново зловещо изскърцаха, когато мъжът затвори вратата.

Не е възможно това да се случва с мен, отчаяно си помисли Криси.

Чу се превъртането на ръждив ключ в ключалката и мъжът изръмжа, сякаш предвкусвайки удоволствие.

Бе заключена тук, незнайно защо, заедно с този непознат.

С цената на нечовешко усилие все пак бе успяла да остане в съзнание. Замаяна, объркана, безпомощна като новородено, тя се опитваше да разбере къде се намира. В стаята бе тъмно като в рог. Дъсченият под бе груб и вибрираше от приглушените звуци на движещи се механизми.

Чу се писък. После втори. Безумен, параноичен смях разцепи тишината. Музиката се усили: Подът завибрира от равномерното тракане на стоманени колелета по метални релси.

Намираше се в Къщата на ужасите. Вероятно в някое от сервизните помещения. В близост до релсите, по които се движеха вагончетата.

Криси усети лек прилив на сили, но едва успя да повдигне ръка към удареното си слепоочие. Очакваше да напипа кожата и косата си мокри и лепкави от кръв, но те бяха съвсем сухи. Явно нямаше нищо счупено.

Непознатият коленичи на пода до нея.

Чуваше го, усещаше го, но не го виждаше. Ала въпреки непрогледната тъмнина, по някакъв начин осезателно долавяше мощта му; той се извисяваше над нея.

Ще ме изнасили, помисли си тя. Господи, не! Моля те! О, моля те, не му позволявай да го стори…

Мъжът дишаше някак странно. Душеше. Сумтеше. Като животно. Като куче, което се опитва да долови миризмата й.

— Не! — изрече задъхано тя.

Той изръмжа заплашително.

Боб не може да не ме потърси, каза си тя трескаво, като се мъчеше да си вдъхне надежда. Боб ще дойде! Трябва да дойде! Трябва да дойде и да ме спаси. Добрият стар Боб… Моля те, Господи, моля те!

Щом мозъкът й се проясни и приближаващата опасност започна да става все по-осезателна, Криси усети нарастваща паника, граничеща с ужас.

Непознатият докосна бедрото й.

Тя импулсивно се отдръпна.

Мъжът я задържа.

Тя се задъхваше, трепереше. Временната парализа бе отзвучала; вцепенението на крайниците й бе изчезнало. Изведнъж я прониза остра болка в главата от удара, който мъжът й бе нанесъл преди няколко минути.

Непознатият плъзна ръка по корема към гърдите й и разкъса блузата.

Криси изкрещя.

Той я зашлеви през устата.

Младата жена осъзна колко е безсмислено да вика за помощ в Къщата на ужасите. Дори ако хората я чуеха през цялата тази влудяваща музика, през воя на привидения и чудовища, с който бяха озвучени тунелите, ще се помислят, че е просто поредната търсачка на силни усещания, уплашена от внезапно появил се пират или изскочил от кутия вампир на пружина.

Мъжът разкъса сутиена й.

Тя не можеше да се мери с него по сила, но все пак бе в състояние да му окаже някаква съпротива. Не можеше просто да лежи безучастно и да чака да я изнасили. Посегна към ръцете му и се вкопчи в тях в отчаян опит да ги отблъсне, но шокирана осъзна, че не са обикновени ръце. Не бяха ръце на човек. Не съвсем. Бяха… по-различни.

О, Господи!

В тъмнината успя да различи два зелени овала. Две меко фосфоресциращи зелени петна. Плуваха над нея.

Очи.

Тя се вгледа в очите на непознатия.

Що за човек има очи, които светят в мрака?

Боб Дру стоеше до въртележката с по един ябълков сладкиш във всяка ръка и чакаше Криси. След пет минути не устоя и отхапа от своето парче. След десет минути стана нетърпелив и нервно закрачи напред-назад. След петнайсет минути се ядоса на Криси. Тя беше страхотно парче, беше приятно и забавно да излизаш с момиче като нея, но понякога ставаше доста непредвидима, а често и доста разсеяна.