Дийн Кунц - Панаирът

Тя загаси нощната лампа и придърпа завивките към брадичката си.

Бе прекадено превъзбудена, за да заспи веднага.

Замисли се за Джери Галоуей. Беше му казала истината, когато го подигра за уменията му на любовник. Твърде рядко бе стигала до оргазъм. Той беше непохватен, невеж, невнимателен партньор в леглото. И въпреки това тя му позволяваше да я опипва нощ след нощ. Не получаваше почти никакво удоволствие и въпреки това му позволяваше да прави с нея каквото поиска. Защо? Защо…

Тя не беше лошо момиче. Дълбоко в себе си не беше нито безотговорна, нито разпусната. Дори докато позволяваше на Джери да използва тялото й, се ненавиждаше, задето е толкова леснодостъпна. Винаги, когато беше с момче в паркирана кола, се чувстваше неудобно, не на място, сякаш се насилваше да бъде друг човек, не самата тя.

Не беше също и мързелива. Имаше амбиции. Възнамеряваше да продължи образованието си в колежа в Ройъл Сити, а после да специализира изящни изкуства в щатския университет в Охайо. Можеше да си намери работа като художник-приложник, издържащ се от реклами, и да се занимава с изобразително изкуство в свободното си време, през нощите и почивните дни. А щом развиеше таланта си до степен да се издържа като художник; ще напусне работа и ще рисува прекрасни картини, които ще излага в галериите. Беше твърдо решена да живее интересно и да пожъне успехи.

Но сега беше бременна. И всичките й мечти бяха разбити на пух и прах. Сама бе опропастила живота си.

Може би не заслужаваше щастие. Може би наистина носеше злото дълбоко в себе си.

Нима едно добродетелно момиче разтваря крака на задната седалка в колата на приятеля си почти всяка вечер? Нима едно добродетелно момиче би забременяло още в гимназията?

Тъмните минути на нощта се размотаваха протяжно като черна нишка от въртяща се макара; Ейми също се опитваше да разплете обърканите си мисли. Не можеше да реши сама за себе си дали дълбоко в себе си е добър, или лош човек.

В главата й отново прозвуча гласът на майка й: „Дълбоко в теб се е стаила тъмна сила… Носиш нещо лошо в себе си и трябва да се бориш с него непрестанно…“

Изведнъж Ейми се запита дали непристойното й поведение не е опит да се противопостави на майка си. Това бе доста обезпокоителна мисъл.

Говорейки на тъмнината около себе си, тя едва чуто прошепна:

— Нима позволих да забременея само защото знаех, че новината ще разтърси мама? Нима съсипвам бъдещето си само за да я нараня?

Единствено тя можеше да даде отговор на собствения си въпрос; трябваше да го потърси в самата себе си.

Дълбоко замислена, Ейми лежеше неподвижно под завивките.

Отвън вятърът разклати кленовете.

В далечината изсвири влак.

Вратата се отвори тежко и дъските изскърцаха под килима, когато някой влезе в стаята.

Шумът събуди Джоуи Харпър. Той отвори очи и погледна за миг будилника, осветен от бледата нощна лампа. Дванайсет и трийсет и шест.

Беше заспал преди час и половина, но не дълбоко. Бързо се разсъни и застана нащрек, тъй като предвкусваше реакцията на Ейми заради тарантула в леглото й. Беше нагласил часовника си за един часа, защото тогава тя трябваше да се прибере вкъщи; очевидно се бе върнала по-рано.

Стъпки. Тихи. Промъкващи се. Приближаваха.

Джоуи се напрегна под завивките, но продължи да се преструва на заспал.

Стъпките спряха до леглото.

Джоуи усети, че го напушва смях. Прехапа устни и се опита да сдържи кикота си.

Усети как тя се навежда към него. Беше само на няколко сантиметра.

Ще почака още няколко секунди и после, когато тя посегне да го погъделичка, ще изкрещи в лицето й и ще я изплаши до смърт.

Той задържа очите си затворени, дишайки дълбоко и равномерно, като броеше секундите: една… две… три…

Тъкмо щеше да изкрещи в лицето й, когато усети, че човекът, надвесил се над него, не е Ейми. Усети неприятен мирис на кисело и алкохол, сърцето му бясно заблъска в гърдите.

Без да знае, че Джоуи е буден, майка му промълви:

— Сладък, сладък, малък Джоуи… Малкото ми ангелче. Сладко херувимско личице… — Гласът й звучеше някак тайнствено. Говореше със странни полупрошепнати, полуизгукани, гърлени думи, които се сливаха и преминаваха от една в друга.

Джоуи отчаяно пожела тя да си отиде. Беше много пияна, повече от друг път. Беше идвала в стаята му и други предишни нощи, когато бе в подобно състояние. Говореше му, смятайки, че е заспал. Вероятно беше идвала много повече пъти, без той да знае; може би понякога той наистина е спял. Както и да е, момчето знаеше какво предстои. Знаеше какво ще каже тя, какво ще направи и се страхуваше до смърт.