Дийн Кунц - Панаирът

— Всички бяха некадърници — намръщи се мъжът.

— Вече години наред безуспешно разследваш сам…

— Ще намеря това, което търся!

— Тази вечер отново сгреши. Наистина ли мислиш, че ще се натъкнеш на децата и тук? В Коул Каунти, щата Пенсилвания, на пролетния панаир? Ако питаш мен, доста скучно място. И неподходящо.

— Място като всяко друго.

— Може би Елън дори не е живяла достатъчно, за да създаде ново семейство с друг мъж. Помислил ли си за това? Може би отдавна е мъртва.

— Жива е.

— Не можеш да бъдеш сигурен…

— Уверен съм!

— Дори да е жива, може да няма деца.

— Има. Те са някъде там… навън.

— По дяволите, няма достатъчно основателна причина да си сигурен в това!

— Бяха ми изпратени знамения. Предзнаменования.

Зина се взря в студените му кристално сини очи и потрепери. Знамения? Предзнаменования? Дали Конрад бе все още само отчасти луд… или вече напълно бе загубил разсъдъка си?

Гарванът отново заудря с човка по металните решетки на клетката.

— Ако по някакво чудо наистина откриеш някое от децата на Елън, тогава какво? — попита Зина.

— Казвал съм ти и преди.

— Кажи ми пак — настоя тя, без да откъсва поглед от него.

— Искам да разкажа на децата й какво е направила. Искам децата й да научат, че е убийца, убийца на невръстно бебе. Ще вложа целия си талант на човек, който цял живот е привличал и омайвал хората да посетят атракциите, за да ги убедя, че майка им е злонравно презряно човешко същество, престъпница от най-жесток тип. Убийца на бебе! Ще ги накарам да я намразят тъй силно, както я мразя аз. Накрая ще й отнема децата, макар и не по такъв жесток начин, по който тя ми отне моето малко момченце…

Както винаги, когато обясняваше как ще разкрие тъмното минало на Елън пред семейството й, Конрад бе доста убедителен.

Както винаги, всичко звучеше като някаква мрачна фантазия.

И както винаги, Зина чувстваше, че той лъже. Беше сигурна, че замисля отмъщение, много по-жестоко от онова, което бе сторила Елън на нещастното уродливо бебе преди двайсет и пет години.

Ако Конрад наистина възнамеряваше да убие децата на Елън, когато ги намери, Зина за нищо на света не би приела да участва в подобно нещо. Не искаше да бъде съучастница в убийство.

И все пак продължаваше да му помага в търсенето. Помагаше му само защото не вярваше, че той някога ще открие това, което търси. Да му помага, й се струваше безобидно; тя просто го глезеше. Задачата, която си бе поставил, изглеждаше безнадеждна и обречена. Той никога нямаше да намери децата на Елън, дори ако те наистина съществуваха.

Конрад отмести очи от Зина и насочи поглед към гарвана.

Птицата го гледаше с едното си блестящо черно око и щом погледите им се срещнаха, замръзна неподвижно.

Отвън, на централната алея, свиреше калиопа. Стотиците хиляди звуци, долитащи от тълпата, се сливаха в шепот, напомнящ ритмичното дишане на огромен звяр.

А в далечината гигантското лице на механичния клоун върху Къщата на ужасите, се смееше ли смееше…

Когато се прокрадна на пръсти в къщата в дванайсет без петнайсет, Ейми чу откъм кухнята приглушени гласове. Помисли си, че баща й е още буден, макар че в събота той си лягаше рано, за да може да стане навреме за литургията в неделя, след което, през останалата част от деня, се отдаваше на любимото си занимание — строеше миниатюрни макети на железопътни трасета. Когато Ейми влезе в кухнята, завари само майка си. Гласовете долитаха от радиото; бе настроено на чикагска радиостанция, която предаваше телефонно шоу в ефир и звукът бе намален.

В кухнята се долавяше слабият мирис на чесън, лук и доматено пюре.

Помещението тънеше в полумрак — бе запалена само слабата луминесцентна лампа над мивката и тази над печката. Скалата на радиото хвърляше мека зелена светлина.

Елън Харпър седеше до кухненската маса. Всъщност бе сложила ръце върху плота и бе отпуснала глава върху тях с извърнато от вратата лице. Ейми спря на прага и мълчаливо се огледа. На масата, близо до Елън забеляза висока чаша, наполовина пълна с мътна жълтеникава течност. Не бе нужно Ейми да опитва питието, за да установи какво е; майка й винаги пиеше едно и също — водка с портокалов сок — и винаги твърде много.

Заспала е, с облекчение си помисли Ейми.

Извърна се с намерението да се измъкне от стаята и да си легне, но Елън промълви:

— Ти?

Ейми въздъхна и се обърна към нея.

Очите на Елън бяха замъглени, кървясали; клепачите й тежаха и едва ги държеше отворени. Тя примигна изненадано.