Дийн Кунц - Панаирът

От време на време й омръзваше да предсказва бъдещето, лековерието на хората я смущаваше и озадачаваше. Знаеше хиляди начини да измами наивниците, хиляди начини да ги убеди (след като вече са платили за гледане на ръка) да дадат още няколко долара за по-задълбочен поглед в бъдещето им. Лекотата, с която манипулираше хората, я притесняваше. Казваше си, че няма нищо лошо в това, което прави, защото те бяха просто плячка, не панаирджии, следователно не бяха истински хора. Такова беше традиционното отношение на всеки панаирджия към зяпачите, дошли да се позабавляват, но Зина не можеше да бъде тъй безсърдечна през цялото време. Понякога я обземаше чувство за вина.

От време на време размишляваше над идеята да се откаже от гадателството. Можеше да си вземе партньор — някой, който и преди се е занимавал с гледане на ръка. Щеше да се наложи да дели печалбата, но това не я тревожеше. Тя притежаваше още два атракциона, от които всяка година печелеше повече, отколкото шестима работещи в обикновения свят. Но продължаваше да играе ролята на циганка-гадателка, защото все пак трябваше да прави нещо; не беше от хората, които можеха да седят без работа и лениво да се наслаждават на спокойствието.

На петнайсет години вече бе невероятно женствена и бе започнала кариерата си в пътуващия панаир като танцьорка на ориенталски танци. С времето ставаше все по-недоволна от ролята на Мадам Зина и сериозно обмисляше идеята да направи свое шоу за ориенталски танци. Съблазняваше я мисълта да танцува отново. Щеше да й достави огромно удоволствие.

Беше на четирийсет и три, но знаеше, че все още може да развълнува дори препълнена с похотливи зяпачи шатра. Изглеждаше с десет години по-млада от действителната си възраст. Косата й бе гъста и кестенява, без нито един бял косъм, и обрамчваше приятно, незасегнато от бръчки лице. Очите й бяха с твърде рядко срещан оттенък на виолетово — топли, мили очи. Преди години, когато бе започнала кариерата си като изпълнителка на ориенталски танци, тя бе невероятно съблазнителна. И чарът й не бе намалял с годините. С помощта на диети и упражнения бе запазила щедро надарената си фигура, а природата бе пощадила като по чудо едрите й гърди и те се възправяха пищни и стегнати.

Но дори и да си фантазираше за връщане на сцената, Зина чудесно съзнаваше, че ориенталските танци не са нейното бъдеще. Те бяха просто един от начините за подмамване на плячката, не по-различен от гадателството; в основата на всичко бе наболялата й нужда да се оттегли за известно време. Трябваше да измисли нещо друго, което би могла да прави…

Гарванът се размърда на пръчицата си и изпляска с криле, прекъсвайки мислите й.

Само след миг в шатрата се появи Конрад Стрейкър. Седна на стола, където обикновено се настаняваха тръпнещите посетители — от другата страна на масата, точно срещу Зина. Наведе се напред, нетърпелив и напрегнат.

— Е, какво стана?

— Пак нищо не излезе — отвърна Зина.

— Сигурна ли си, че говорим за едно и също момиче? — Той се наведе още повече към нея.

— Да.

— Беше облечена в сиво-син пуловер.

— Да, да — нетърпеливо кимна Зина. — Носеше билета, който й бе дал Призрака.

— Как се казва? Разбра ли как се казва?

— Лора Алуин.

— А как е името на майка й?

— Сандра. Не Елън. Сандра. И Сандра е естествено руса, а не чернокоса като Елън. Лора казва, че е наследила тъмната коса и очите от баща си. Съжалявам, Конрад. Измъкнах от момичето много информация, докато му предсказвах бъдещето, но нищо не съвпада с това, което търсиш. Дори и най-малката подробност.

— Бях сигурен, че е тя!

— Ти винаги си сигурен.

Мъжът се взря в нея и лицето му постепенно стана мораво. Сведе очи към масата и гневът му избухна, сякаш нещо в дървената повърхност го подразни. Той стовари юмрук върху масата. Веднъж, два пъти. Силно. Десетина пъти. После отново и отново, и отново… Шатрата се изпълни със силните, отмерени яростни удари. Мъжът се тресеше, дишаше шумно, потеше се. Очите му се изцъклиха. Започна да сипе ругатни и слюнките му опръскаха масата. Надаваше странни гърлени животински звуци и продължаваше да удря по плота, сякаш масата бе живо същество, което му бе нанесло смъртна обида.

Зина не бе изненадана от избухването. Беше свикнала с патологичните му гневни изблици. Навремето бе омъжена за него за две години.

В бурната августовска нощ на 1955 година, Зина бе стояла под дъжда и бе наблюдавала как Конрад се вози на въртележката в обратна посока. Тогава й се бе сторил толкова красив, тъй романтичен, уязвим и нещастен, че бе събудил у нея не само плътски, но и майчински инстинкти. Никой мъж дотогава не я бе привличал тъй силно. През февруари на следващата година, двамата се возиха на въртележката напред, заедно.