Дийн Кунц - Панаирът

— Ти си урод, отвратителен урод! — процеди Ейми и затръшна вратата, преди да е успял да й отговори.

Джери запали колата, настъпи газта и потегли рязко. Гумите изсвириха.

В настъпилата тишина се чу пронизителния крясък на нощна птица.

Ейми пое към къщата през синкавия дим от изгорелите газове, примесен с мириса на сгорещена гума. Ала само след няколко крачки започна да трепери неудържимо.

Когато тази вечер баща й позволи да остане до по-късно от обикновено, той добави: „Абитуриентският бал е особена вечер в живота на едно момиче. Това е важно събитие. Като шестнайсетия или двайсет и първият рожден ден. Наистина няма друга такава нощ, която да се помни като нощта на абитуриентския бал.“

По твърде извратен начин думите му се бяха оказали верни. Ейми никога не бе преживявала подобна нощ. И се надяваше никога да не се повтори.

Нощта на абитуриентския бал. Събота, 17 май, 1980 година.

Датата щеше да се запечата в паметта й завинаги.

Когато стигна входната врата, Ейми спря с ръка върху бравата. Боеше се да влезе в къщата. Не искаше да се вижда с майка си тази вечер.

Не възнамеряваше да каже на родителите си, че е бременна. Не още. Може би след няколко дни. След седмица-две. И то само ако не й остане друг избор. Междувременно упорито ще търси други възможности да се измъкне от затрудненото положение, макар да нямаше надежда, че ще открие някакъв друг изход.

Не искаше да говори с родителите си сега, защото беше толкова изнервена, толкова разстроена от отношението на Джери, че не бе сигурна дали ще успее да запази тайната. Можеше да изпусне някоя дума случайно или поради подсъзнателната нужда да бъде наказана и съжалена.

Ръката й, мокра от пот, беше все още на бравата.

Ейми размисли над възможността да замине, да напусне града и да започне нов живот. Но къде щеше да отиде? Не разполагаше с никакви пари.

Отговорността, стоварила се на раменете й, бе прекалено голяма за нея. А когато Джери се нахвърли върху нея в инфантилния си опит да я нарани, като й пожела уродливо бебе, добави нова тежест към товара, който тя бездруго носеше. Ейми, разбира се, не вярваше, че проклятието му притежава някаква реална сила. Но бе възможно майка й наистина да я принуди да роди детето и бе възможно бебето да се окаже увредено и да остане цял живот зависимо от нея. Шансът това да се случи бе съвсем малък, но не толкова незначителен, че да го отхвърли напълно от съзнанието си. Подобни нещастия сполетяваха хората непрестанно. Сакати деца се раждаха всеки ден. Бебета без крака и без ръце. Уродливи същества. Мозъчно увредени деца. Списъкът на възможните вродени увреждания беше дълъг и доста ужасяващ.

Нощната птица отново изкряска. Жален писък, напълно в унисон с настроението й.

Най-сетне тя отбори проклетата врата и се скри в къщата.

Тънък, блед като тебешир, с щръкнала коса, напомняща паяжина, облечен целия в бяло, Призрака бързаше по претъпканата с хора централната алея на панаира. Движеше се като бледа струйка дим, промъкваше се без никакви усилия през най-тесните пролуки в тълпата; сякаш се рееше във въздуха, носен от нощния вятър.

От платформата пред Къщата на ужасите, издигната на около метър над централната алея, Конрад Стрейкър наблюдаваше албиноса. Бе замлъкнал насред гръмогласната си подканваща реч в мига, в който зърна Призрака да приближава. Зад Стрейкър приглушената музика не спираше да звучи. На всеки трийсет секунди гигантското клоунско лице — много по-голямо, по-майсторски изрисувано и по-одушевено копие на лицето, окачено на първата му Къща на ужасите преди двайсет и седем години — намигаше на минувачите и надаваше все един и същ ехтящ злокобен смях: „Хаа, хаа, хаа, хаааа…“

Докато чакаше албиноса, Стрейкър запали цигара. Ръката му трепереше; кибритената клечка подскочи няколко пъти.

Най-сетне Призрака стигна Къщата на ужасите и се изкачи по стъпалата на платформата.

— Готово — изрече той. — Дадох й безплатен билет.

Макар съвсем тих и безизразен, гласът му надви панаирната врява.

— Тя заподозря ли нещо?

— Не, разбира се. Беше възхитена, че ще й предскажат безплатно бъдещето. Държа се така, сякаш наистина вярва, че Мадам Зина може да вижда в бъдещето.

— Не ми се иска да изпита чувството, че е набелязана — нервно отбеляза Стрейкър.

— Успокой се — отвърна Призрака. — Разказах й обичайната тъпа история и тя се хвана. Обясних й, че работата ми е да се разхождам по централната алея и да раздавам безплатни билети за това и онова, просто за да събудя интерес. Нещо като реклама.