Дийн Кунц - Панаирът

— Сигурен ли си, че даде билета на момичето, което ти посочих.

— Напълно.

Гигантското клоунско лице над тях отново избълва еднообразния си кух смях.

Стрейкър нервно дръпна няколко пъти от цигарата.

— Тя е около шестнайсет-седемнайсетгодишна. С много тъмна, почти черна коса. С тъмни очи. Висока около метър и шейсет.

— Точно така — потвърди Призрака. — Също като другите момичета през миналия сезон.

— Облечена е в сиво-син пуловер. Беше с някакъв рус младеж, горе-долу на нейната възраст?

— Същата — рече Призрака и прокара дългите си, тънки, млечнобели пръсти през щръкналата си коса.

— Сигурен ли си, че ще се възползва от билета.

— Да. Заведох я право до шатрата на Зина.

— Може би този път…

— Какво прави Зина с всички тези деца, които й изпращаш.

— Докато им предсказва бъдещето, научава от тях всичко, което може — имената им, имената на родителите им и други подобни неща…

— Защо?

— Защото искам да го знам.

— Но защо?!

— Не е твоя работа.

Зад тях, в огромната Къща на ужасите, няколко момичета изпищяха, стреснати от нещо, появило се изневиделица от тъмнината. В писъците им на ужас се долавяше престореност; както хиляди преди тях, девойките се преструваха на изплашени, за да имат оправдание да се притиснат към младежите, които ги придружаваха.

Без да обръща внимание на писъците, Призрака настоятелно се втренчи в Стрейкър; в безцветните, полупрозрачни очи на албиноса се четеше тревога.

— Има нещо, което трябва да знам. Ти някога… възползвал ли си се от децата, които изпращам при Зина?

Стрейкър го изгледа гневно.

— Ако питаш дали съм имал сексуални отношения с някое от момчетата и момичетата, към които съм проявил интерес, отговорът е отрицателен. Та това е нелепо!

— Не бих приел да ти съдействам за такова нещо — заяви Призрака.

— Що за грозни мръсни помисли — с отвращение изрече Стрейкър. — Аз не си търся млади любовници, за Бога! Търся точно определено момиче.

— Кое?

— Не е твоя работа. — Развълнуван, както обикновено, от перспективата за успешен завършек на продължителното търсене, Конрад добави: — Трябва да отида в шатрата на Зина. Сигурно вече е свършила с момичето. Може да се окаже, че е точно онова, което търся.

От вътрешността на Къщата на ужасите долетяха нови приглушени писъци.

Стрейкър понечи да слезе от платформата, нетърпелив да чуе какво е открила Зина, когато албиносът сложи ръка на рамото му и го задържа.

— През миналия сезон, почти във всеки град, в който бяхме, се намираше дете, което да привлече погледа ти. Понякога две или три деца. От колко време търсиш?

— Петнайсет години.

Призрака примигна невярващо. За миг тънките му, прозрачни клепачи се спуснаха, но не закриха напълно странните му очи.

— Петнайсет години? Та това е безсмислено!

— За мен не е — хладно отвърна Стрейкър.

— Слушай, миналият сезон беше първият, през който работих за теб, и не исках да се оплаквам от нищо, докато не разбера докъде ще се простират обичайните ми задължения. Но тази работа с децата наистина не ми хареса. Има нещо гадно, усещам го. И ето че тази година всичко започва отново. Не желая да имам нищо общо с това.

— Тогава се омитай — рязко отвърна Стрейкър. — Иди да работиш за някой друг.

— Но иначе работата ми харесва. Приятна е и е добре платена.

— Тогава прави каквото ти се казва, вземай си заплатата и си затваряй устата — изрече Конрад. — Или се махай. Сам решаваш.

Стрейкър се опита да освободи рамото си от албиноса, но Призрака не го пусна. Кокалестата му, студена, мъртвешки бледа ръка стискаше изненадващо силно, като менгеме.

— Искам да знам нещо. Иначе няма да се успокоя.

— И какво е то? — нетърпеливо го изгледа Стрейкър.

— Ако някога намериш детето, което търсиш, имаш ли намерение… да го нараниш?

— Не, разбира се — излъга Конрад. — Защо да го наранявам?

— Не разбирам защо би търсил толкова упорито, освен ако…

— Виж какво — прекъсна го Стрейкър, — длъжник съм на една жена. През годините загубих връзка с нея. Зная, че сега би трябвало да има деца и всеки път, щом видя момче или момиче, което прилича на нея, го проверявам. Смятам, че може да имам късмет и да се натъкна на дъщеря й или на сина й, да я открия и да платя дълга си.

Призрака се намръщи.

— Даваш си толкова труд само за да…

— Дългът ми към нея е огромен — прекъсна го отново Стрейкър. — Тежи ми на съвестта. Няма да се успокоя, докато не го платя.

— Но шансът да има деца, които приличат на нея, и точно нейното дете някой ден да мине покрай Къщата на ужасите… Даваш ли си сметка, че това е все едно да търсиш игла в купа сено?