Дийн Кунц - Панаирът

Той въздъхна с облекчение.

Беше минала една седмица, откакто намери последната мъртва жена. Скоро щеше да открие следващата. Беше неизбежно. Нуждата да изнасилва, убива и обезобразява телата на жертвите, се проявяваше на седмични интервали, много по-често, отколкото в миналото. Но очевидно тази нощ не се бе случило.

Поуспокоен, той се отправи към малката баня да вземе бърз горещ душ, преди да си легне — умивалникът вътре бе оплескан с кръв. Мокри кърпи бяха струпани на пода, целите в огромни тъмни петна.

Беше се случило.

Сапунерката бе пълна с луга; сапунът вътре бе червено-кафяв от кръв.

Близо минута Конрад остана на прага, втренчен в кабинката за душа. Завесата я закриваше изцяло. Мъжът съзнаваше, че трябва да я дръпне и да провери какво го очаква зад нея, но се страхуваше да го стори.

Затвори очи и се подпря на вратата, за да събере достатъчно сили и да избърши това, което бе необходимо.

Вече два пъти му се бе случвало да намира нещо в кабинката на душа. Нещо, което е било разкъсано, смачкано, потрошено и смляно. Нещо, което някога е било живо човешко същество, но вече не беше.

Чу как халките на завесата се плъзнаха по металния корниз: слууп-слууп-слуп .

Рязко отвори очи.

Завесата беше все така затворена, изобщо не помръдваше. Звукът беше плод на въображението му.

Той шумно издиша.

Хайде, по-бързо, рече си гневно.

Нервно облиза устни, отблъсна се от вратата и приближи до кабинката. Сграбчи завесата и рязко я дръпна.

Кабинката беше празна.

Този път поне тялото бе изхвърлено. Трябваше да бъде благодарен за това. Да се занимава с отвратителните останки беше задължение, което Конрад ненавиждаше.

Разбира се, трябваше да научи какво е било направено с поредния труп. Ако не е бил отнесен достатъчно далеч от мястото на панаира, за да отклони вниманието на полицията, щеше да се наложи да излезе и да го премести.

Той се отдалечи от кабинката и се зае да почисти опръсканата с кръв баня.

Петнайсет минути по-късно, изпитвайки непреодолима нужда от питие, той си взе от кухнята чаша, лед и бутилка „Джони Уокър“. Отнесе всичко в спалнята си, седна на леглото и си наля стотина грама скоч. Облегна се удобно на три възглавници и отпи от уискито, опитвайки да се успокои поне дотолкова, че да не тракат кубчетата лед в чашата му.

На нощното шкафче имаше ксерокопиран екземпляр на програмата за сезонното турне на Големия Американски Пътуващ Панаир. Беше оръфано от преглеждане. Конрад го взе.

От началото на ноември до средата на април, ГАПП, както всички останали панаири, преустановяваше дейност заради годишната си почивка. Повечето от панаирджиите, хора от различни пътуващи атракциони, прекарваха зимата в Гибсънтаун, Флорида — известен като Гибтаун в панаирните среди — където бяха създали своя общност, панаирен земен рай, място за почивка, където брадатата жена и триокият човек-алигатор можеха да пийнат заедно в близкия бар, без да ги следят любопитни погледи. Но от април до октомври, Големият панаир пътуваше непрестанно, всяка седмица се местеше в нов град, откъдето след шест дни щеше да изтръгне крехките си корени.

Бавно отпивайки от уискито, Конрад Стрейкър препрочиташе програмата на турнето. Поглъщаше с очи всеки ред, наслаждаваше се на имената на градовете, опитвайки се като екстрасенс да усети в кой от тях най-сетне ще се натъкне на децата на Елън.

Надяваше тя да има поне една дъщеря. Бе измислил как ще постъпи със сина й, ако имаше син, разбира се, но бе замислил нещо по-специално за дъщеря й.

Постепенно, след като си наля още сто грама, Конрад почувства, че уискито най-после му оказва желаното въздействие. Но както винаги новите имена на градовете от програмата на турнето упражняваха много по-успокояващ ефект върху нервите му, отколкото уискито.

След известно време той остави листа настрани и вдигна поглед към разпятието, окачено на стената над долната част на леглото. Висеше с главата надолу. Изпитото измъчено лице на Христос бе старателно оцветено в черно.

На нощното шкафче имаше оброчна тънка свещ в тумбеста чака. Конрад я държеше постоянно запалена. Свещта беше черна; восъкът гореше със странен тъмен пламък.

Конрад Стрейкър бе ревностен вярващ. Всяка вечер без изключение той казваше молитвите си. Но не се молеше на Исус.

Бе приел сатанинската религия преди двайсет и две години, малко след като Зина се бе развела с него. Мислеше за смъртта с неизразима наслада, нетърпеливо предвкусвайки спускането в Ада. Знаеше, че това е неговото предопределение. Адът… Истинският му дом. Противно на повечето човеци, не изпитваше страх от това пъклено място. Там щеше да намери покой. Любим помощник на Сатаната. Той принадлежеше на Ада. Там беше неговото място. Та нали след онази трагична Бъдни вечер, когато бе на дванайсет години, бе живял в постоянен ад, ден и нощ, нощ и ден, непрестанно…