Дийн Кунц - Панаирът

Мама винаги ставаше първа сутрин. Ходеше на литургия всеки ден, дори когато беше болна, дори когато страдаше от силен махмурлук. През лятната ваканция тя щеше да очаква Ейми и Джоуи да я придружават на църковните служби и да се причестяват почти всеки път заедно с нея.

Ала в майската сутрин в понеделник Ейми все още беше в леглото и се ослушваше за движението на майка си из къщата, сетне в гаража, който бе точно под спалнята й. Тойотата запали от втория път, вратата на гаража се вдигна автоматично и после се затвори с глух тътен, от който прозорците в стаята на Ейми иззвънтяха.

След като майка й излезе, Ейми стана от леглото, взе си душ, облече се за училище и слезе в кухнята. Баща й и Джоуи вече привършваха закуската си от печени английски кифлички и портокалов сок.

— Закъсняваш тази сутрин — рече баща й. — По-добре хапни набързо. Тръгваме след пет минути.

— Сутринта е толкова прекрасна — възкликна Ейми. — Смятам да отида пеша на училище.

— Сигурна ли си, че имаш достатъчно време?

— О, разбира се. Имам много време.

— Аз също — обади се Джоуи. — Искам да вървя пеша заедно с Ейми.

— Началното училище е три пъти по-далече от гимназията — отбеляза Пол Харпър. — Краката ще те заболят, докато стигнеш.

— Няма — настоя Джоуи. — Мога да вървя. Да не съм някаква си префърцунена госпожица!

— Да, ти си смело момче — съгласи се баща му. — Но въпреки това ще те откарам.

— О, да ме вземат мътните! Винаги приказвам повече от…

— Бум! — насочи палец срещу него Ейми.

Джоуи се засмя.

— Хайде, момчето ми — рече баща му. — Да тръгваме.

Ейми застана до прозореца в дневната и проследи с поглед как баща й и брат й потеглиха със семейния понтиак.

Бе излъгала баща си. Нямаше да върви пеша до училище. Всъщност изобщо нямаше намерение да ходи на училище днес.

Тя се върна в кухнята, направи си каничка кафе и си сипа пълна чаша. После седна до масата в кухнята да чака майка й да се върне от литургия.

Снощи, докато се мяташе неспокойно в леглото и замисляше как ще бъде най-добре да направи признанието, Ейми реши, че трябва първо да каже на майка си. Ако кажеше едновременно и на двамата, майка й щеше така да извърти нещата, че да зашемети с реакцията си не само дъщеря си, но и съпруга си; щеше да бъде още по-безмилостна, отколкото ако Ейми й съобщеше насаме. Момичето си даваше сметка също така, че ако каже първо на баща си, ще изглежда сякаш се опитва подло да се промъкне зад гърба на майка си и да създаде разногласия между родителите си, опитвайки се да спечели баща си за съюзник. Ако майка й изтълкуваше нещата по този начин, щеше да бъде два пъти по-строга, отколкото би била иначе. Като кажеше първо на майка си, ако й засвидетелстваше поне това уважение, Ейми се надяваше да увеличи шансовете си да получи разрешение за аборт.

Тя допи кафето си. Наля си още едно. Изпи и него.

Тиктакането на часовника в кухнята сякаш се усилваше все повече и повече, докато премина в думкане, от което нервите й, опънати до краен предел, завибрираха неистово.

Когато майка й най-сетне се върна от литургията и влезе в кухнята през свързващата врата откъм гаража, Ейми осъзна, че никога не се е чувствала толкова напрегната. Блузата й бе влажна от пот по гърба и под мишниците. Въпреки горещото кафе, в гърлото й сякаш бе заседнала буца лед.

— Добро утро, мамо.

Майка й изненадано спря, все още не затворила междинната врата. Иззад гърба й се виждаше тънещото в полумрак помещение на гаража.

— Какво правиш тук?

— Исках да…

— Трябва да си на училище!

— Останах вкъщи, за да мога…

— Не е ли това последната седмица преди изпита?

— Не. Следващата седмица е последна. Сега само преговаряме материала за тестовете.

— Това също е важно.

— Да, но смятам днес да не ходя на училище.

— Защо? Да не си болна?

— Не съвсем. Аз…

— Какво значи „не съвсем“? — попита майка й и остави чантата си на кухненския плот. — Или си болна, или не си. И ако не си, трябва да си на училище.

— Трябва да говоря с теб — рече Ейми.

Майка й се приближи и се втренчи в нея.

— Да говориш? За какво?

Ейми не можа да срещне погледа й. Сведе очи към мътната утайка в чашата си.

— Е, казвай? — настоя майка й.

Макар да бе изпила доста кафе, Ейми чувстваше устата си пресъхнала, а езикът й сякаш бе залепнал за небцето. Тя преглътна, навлажни изпръхналите си устни, прочисти гърло и изрече:

— Трябва да изтегля пари от спестяванията си.