Дийн Кунц - Панаирът

От този момент религията вече не можеше да й осигури нужното спокойствие и към милостта на Исус тя добави милостта на бутилката. Пиеше прекалено — тази година повече от предишната, следващата повече от тази. Само семейството й знаеше за този неин навик. Жените, с които работеше на благотворителни начала четири дни в седмицата, щяха да останат шокирани, ако разберяха, че мълчаливата, сериозна, трудолюбива и изцяло отдадена на вярата Елън Харпър нощем в дома си става съвсем друг човек; след залез-слънце, зад затворените врати на къщата светицата ставаше непоправима грешница.

Елън се презираше заради порочната си пристрастеност към водката. Но без алкохол не можеше да заспи; той прогонваше кошмарите, осигуряваше й няколко часа блажено облекчение от терзанията и страховете, които я разяждаха отвътре вече двайсет и пет години.

Елън остави на масата бутилката с водка и кутията с портокалов сок и седна на стола. Сега, щом свършеше питието, не беше необходимо да става, за да си налее ново; щеше да се наложи да се размърда само когато се стопеше ледът в чашата й.

Известно време седя безмълвно, като бавно отпиваше от водката. Ала щом погледът й попадна на отсрещния стол, пред очите й изникна сцената от сутринта — Ейми седеше на стола, вдигнала безизразен поглед и говореше: „Сутрин ми ставаше лошо, нямах менструация, наистина съм бременна, сигурна съм…“ Елън си припомни, и то съвсем ясно, как удряше дъщеря си, как я разтърсваше обезумяла, как я проклинаше. Ако затвореше очи, можеше да си представи съвсем ясно как бе свлякла Ейми на пода, как бе натискала главата й към плочките, как бе крещяла като полудяла и изричала молитви, преминаващи в истерични писъци…

Потрепери.

Господи, помисли си печално, поразена от болезнено ясно прозрение. Аз съм също като майка си! Аз съм също като Джина. Тероризирам съпруга си също както тя тероризираше татко. Толкова съм строга с децата си и толкова погълната от религията си, че издигнах стена между мен и моето семейство — същата стена, каквато бе изградила и майка ми.

Елън се почувства замаяна, но не само от водката. Ходът на историята, познатият затворен порочен кръг от повтарящи се събития я стресна и изуми.

Тя покри лицето си с длани, засрамена от новата светлина, в която се видя. Ръцете й бяха ледени.

Кухненският часовник цъкаше като механизъм на бомба, който методично и безстрастно отброяваше секундите до фаталния миг.

Също като Джина.

Елън грабна питието си и отпи голяма глътка. Чашата изтрака по зъбите й.

Също като Джина.

Тя яростно тръсна глава, сякаш решена да отхвърли неканените позорни мисли. Не беше толкова строга, безсърдечна и безчувствена като майка си. Не беше! А дори да беше, сега не бе в състояние да размишлява над тази мрачна констатация. Бременността на Ейми й бе създала достатъчно тревоги. Можеше да се справи с неприятностите само една по една. И на първо място бе проблемът на Ейми. Ако в утробата на момичето растеше някое ужасяващо същество, трябваше да се отърват от него колкото е възможно по-скоро. Може би след аборта, щеше да бъде в състояние да направи равносметка на живота си и да реши какво мнение има за жената, в която си беше позволила да се превърне; може би тогава ще има време да размишлява какво е сторила на семейството си. Но не и сега! Господи, моля те, не сега…

Тя вдигна чашата и изгълта на един дъх питието, сякаш бе вода. С несигурна ръка си наля още малко портокалов сок и много водка.

В повечето случаи тя не се напиваше преди единайсет-дванайсет часа, но тази вечер в девет и половина бе напълно пияна. Чувстваше се замаяна, езикът й беше надебелял. Носеше се като насън. Бе достигнала приятното, безпаметно състояние на безтегловност, което толкова силно жадуваше.

Когато погледна кухненския часовник и видя, че е девет и половина, Елън осъзна, че по това време Джоуи си ляга. Реши да се качи в стаята му, да се увери, че си е казал молитвите, да го завие, да го целуне за лека нощ и да му разкаже приказка. Отдавна, много отдавна не му бе разказвала приказки. Може би щеше да се зарадва. Все още не беше твърде голям за приказки, нали? Беше все още дете. Малко ангелче. Имаше такова сладко, ангелско личице. Понякога го обичаше толкова силно, че усещаше как ще се пръсне от премного обич. Както в този момент. Сърцето й пееше от любов към малкия Джоуи. Искаше й се да целуне сладкото му личице. Искаше да приседне на крайчеца на леглото му и да му разкаже приказка за елфи и принцеси. Щеше да бъде хубаво, толкова хубаво, просто да седи на леглото му, а той да й се усмихва.