Едгар Уолъс - Тайнственият убиец

— Да, но тогава ти представляваше интерес за мен — каза той. — Къде отиваш?

— Отивам си, а утре заминавам.

Той погледна към единия край на салона, после към другия и най-после към нея.

— Няма да си вървиш! Ще стоиш тук! — каза той късо.

Тя се засмя.

— Преди малко ти каза, че шофьорът ти щял да отиде в полицията. Слушай сега пък аз какво ще ти кажа. В този момент твоят шофьор е в кухнята и вечеря. Ако мислиш, че той ще излезе от тук преди теб, не ме познаваш, Стела.

Той бавно облече пижамата, която лежеше на дивана. Стела го погледна. Той беше страшен. Нещо безсрамно и отвратително лъхаше от държанието му. Огненочервената пижама му придаваше сатанински вид. Стела почувствува отвращение от него. Грегори разбра какво става в нея и злорадо се засмя.

— Баг е долу — каза той натъртено. — Ти знаеш, той не е много любезен с хората. Преди известно време той вразуми едно момиче, но после трябваше да викам лекар. Ти ще дойдеш с мен, без да става нужда да ти помагам, нали?

Тя мълком кимна. Когато тръгна с него, коленете й трепереха. Като измина половината от коридора, той отвори една врата.

— Влез тук и чакай — каза той. — Утре, като изтрезнея, ще говорим. В този момент много съм пил. Може да ти пратя някого за компания, ще видя — той прекара ръка по разчорлената си коса. Наистина изглеждаше много пиян. — Трябва да бъда съвършено трезв, когато говоря с тебе.

Вратата се затвори, ключът се завъртя отвън. Стела остана в тъмната стая. Един момент тя стоя вдървена от страх, не знаейки дали е сама.

Мина доста време, докато намери ключа на лампата. Намираше се в малка спална стая. Покривката на леглото беше махната и се виждаха дюшек и възглавница. Единственият прозорец в стаята беше препречен с тежка желязна решетка. Освен вратата никакъв друг изход нямаше. Тя натисна дръжката на вратата. От вътрешната страна нямаше ключалка, така че Стела не можа дори да опита собствения си ключ.

Въздухът в стаята беше задушен. Стела бавно отиде до прозореца и отвори едното крило. Като погледна назад, тя забеляза, че стаята се намира в задната страна на къщата. Погледът й се понесе над една голяма морава и спря на купчина дървета, които в тъмнината едва се различаваха. Стела знаеше, че улицата върви успоредно с фасадата на къщата. С всички сили даже да викаше, никой от улицата не можеше да я чуе.

Тя се строполи на един стол и започна да обмисля, положението си. Страхът вече беше преодолян и ако работата дойдеше до борба, тя имаше оръжие в себе си. Стела вдигна роклята си и откачи един малък кожен колан, опасан около талията й. От чантичката на колана тя извади малък револвер, който изглеждаше като играчка, но в действителност беше опасно оръжие. От джоба на жилетката си тя извади пачка патрони и ги зареди в револвера. Като се увери, че всичко е в ред, тя скри пистолета.

— Сега заповядай. Грегори! — каза тя гласно.

В същия момент тя се обърна към прозореца и изпищя. Две силни ръце се бяха хванали за железните пръчки и страшното лице на един скитник надничаше. С трепереща ръка Стела потърси револвера и преди да го намери, лицето изчезна. Тя веднага изтича към прозореца, но нищо не видя. Железата на прозореца пречеха.

Часовникът на черковната кула в Чайчестер удари 10 часа, когато, скитникът, който преди половин час се беше опитал да проникне в тайните на Гриф Товер, се промъкваше през пазарния площад. Дрехите му бяха още по-мръсни и по-прашни от преди. Нощният полицай го съгледа и се изпречи на пътя му.

— Е, пак ли? — попита той.

— Пак — каза човекът с плачлив глас.

— Да се махнете веднага от Чайчестер. Или искате нощна квартира?

— Да, господине, но всичко е пълно.

— Защо не отидете в приюта за бездомници? Това е дебела лъжа — каза полицаят. — Ама пазете се вече. Ако още веднъж ви видя в града, ще ви арестувам.

Дрипавият човек измърмори нещо и се упъти към Арундел Род. Раменете му бяха увиснали, ръцете пъхнати в джобовете.

Като се скри от погледа на полицая, скитникът сви на дясно и ускори крачките си, докато достигна до къщата на Джек Хебуорд. Директорът чу хлопане, отвори вратата и учудено погледна неочаквания посетител.

— Какво искате пак? — попита той.

— Бриксан завърна ли се?

— Не, няма го. По-добре ми предайте писмото. Може би ще ми се обади по телефона.

Скитникът се засмя и поклати глава.

— Не, такова нещо не ще направя. Ще го почакам.

— Добре! Тази вечер обаче няма да го видите — след това той продължи ядосано. — Вие като че ли съвсем нямате намерение да го видите, а кроите нещо друго, щом като се шляете насам.