Едгар Уолъс - Тайнственият убиец

— Тя изглеждаше като ненормална и правеше почти животинско впечатление — каза Майк с отвращение, докладвайки на майор Стейнс. — Изследванията ми в Гилдфорд също не дадоха резултат. Там има друг агент, който изпраща писмата обратно в Лондон, но където никога не пристигат. Тук именно се крие цялата мистерия. В Лондон този адрес не съществува и предполагам, че по пътя писмата се прибират. Аз вече натоварих, полицията в Гилдфорд да проучи работата.

Стейнс се ядоса.

— Не трябваше да ви натоварвам с тази задача — каза той — Излъгах се в надеждите си. Сега Скотланд Ярд се надсмива и казва, че Главореза отдавна щял да бъде заловен, ако не са били замесени други лица. А вие познавате много добре невероятната ревност между отделните департаменти. Знаете ли колко незаслужени забележки вече са ми направени?

Майк погледна замислено своя шеф.

— Аз ще арестувам Главореза, но съм уверен, че не ще можем да го изобличим, докато не открием пещерите.

Стейнс сви вежди.

— Не ви разбирам, Майк, какви пещери?

— В околността на Чайчестер има пещери, Фос е знаел за тяхното съществуване и е вярвал, че имат връзка с Главореза. Дайте ми четири дни срок, майоре, за да се информирам по-добре. И ако и след това нямам успех… — той направи къса пауза — ако нямам успех, сигурно някоя сутрин ще намерите главата ми в следващия сандък на Главореза.

На втория ден след заминаването на Майк за Лондон, Адела се чувствуваше изоставена, без да знае защо. И въпреки това играта й беше блестяща. Джек Хебуорд, който обикновено не беше щедър на похвалите си, беше очарован от една малка сцена с нея и Коноли. Той така ласкаво се изказа за нея, че дори Коноли не можа да остане безучастен и промени лошото си мнение за Адела.

— Нека бъде откровен — каза той. — Лимингтон е добра и аз винаги ще й помагам със съвети и дела. Но мисля, че от голяма полза за нея ще бъде…

— Кажете, кажете — прекъсна го Джек Хебуорд.

— … да има за партньор един истински артист. Тогава тя ще напредне още повече, в нея ще се развие самочувствие и смелост. Макар че играта ми с нея не беше лесна, чувствувам, че тя е благородна ученичка.

— Я виж ти — измърмори Хебуорд. — Но и аз мога да кажа същото за вас, Реджи. За нещастие обаче вие нито на косъм не ставате по-добър, въпреки школовката, която ви дадох и продължавам да ви давам.

Замислената усмивка на Реджи можеше да раздразни по-малко спокойни хора от Хебуорд.

— Имате право — каза Реджи Коноли сериозно. — Аз не мога да се подобря. Аз достигнах кулминационната точка на моето развитие и слава. Не вярвам да намерите друг артист като мен. Аз съм най-големият любимец на публиката в тази страна и може би в целия свят. От Холивуд получих три предложения. Знаете ли какви артисти са ме канили за партньор?

— Нито дума не ви вярвам — каза Джек равнодушно. — А що се касае до похвалата ви за мис Лимингтон, имате право. Тя е великолепна. Струва ми се, че бележката ви е много вярна, какво съвсем не й правите услуга, като играете неин партньор. В сравнение с нея вие приличате на прокиснала бира.

Малко по-късно Адела попита Хебуорд дали е вярно, че Реджи щял да напусне Англия, за да заеме по-добро място.

— Не вярвам — каза Джек. — До сега не съм срещал нито един артист, на когото да не е било възможно да сключи по-изгоден контракт. А когато стане нужда да покаже контракта, оказва се, че е заключен в бюрото на адвоката. Навсякъде в целия филмов свят, винаги се срещат артисти и артистки, които с първия параход заминават за Холивуд, за да демонстрират истинска, художествена игра. Но всичко това е блъф. Артистът винаги се стреми да покаже пред себе си и пред другите, че е нещо повече, отколкото в действителност е.

— Завърна ли се мистер Бриксан?

Хебуорд поклати глава.

— Не, нито пък се е обадил. Преди половин час в ателието идва един човек с лоша външност и запита, дали се е върнал.

— Един отвратителен на вид скитник, нали? — попита тя. — Аз говорих с него и той ми каза, че носел писмо за мистер Бриксан и че трябвало лично да му го предаде.

Тя погледна през прозореца към улицата. Навън, на ъгъла, стоеше един извънредно дрипав човек. Той носеше избеляла шапка за голф, изпод която стърчеше в безпорядък тънка, дълга черна коса, прошарена с бели косми. По всяка вероятност той нямаше риза, тъй като яката на невъзможно лошото сако беше вдигната. От обувките му прозъртаха боси пръсти.

Наглед беше към 60 години, но изобщо трудно беше да се определи възрастта му. Сивата му брада не беше бръсната кой знае откога. Очите му бяха възпалени, а носът тъмночервен, дори син… Ръцете бяха пъхнати в джобовете на панталоните и правеше впечатление, като че панталоните се крепят за кръста му само благодарение на ръцете му. В действителност той беше опасал една червена връв около хълбоците си. Докато стоеше така, той тупаше с крака си в такт и свиркаше някаква тъжна мелодия. От време на време той изваждаше ръка от джоба и опипваше един замърсен плик. След това като се увереше, че писмото е на мястото си, той наново започваше да си подсвирква в такт.