Колийн Маккълоу - Цезар (Част II - Войната с галите)

— Научих — заговори Катон, — че имаш две доведени сестри и един доведен брат.

Лицето й грейна.

— Да, не съм ли щастливка?

— Значи, ги харесваш, а?

— Кой не би ги харесвал? — попита невинно тя.

— Кой ти е любимец?

— О, лесен въпрос. Малкият Гай Октавий.

— На колко години е той?

— Шест, но върви към шейсет.

И Катон се засмя, но не злорадо както обикновено. Наистина беше развеселен.

— Прекрасно дете, значи.

Тя се намръщи:

— Не, не бих го нарекла прекрасен, Марк Катоне. Бих казала направо възхитителен. Поне това определение използва баща ми. Той е много разсъдлив и интелигентен. Всичко анализира, претегля. — Тя замълча, сетне добави: — И е красив.

— Значи е тръгнал по пътя на чичо си Гай Цезар — изрече Катон и в гласа му за пръв път прозвуча рязка нотка.

Това не й убягна.

— В известен смисъл, да. Умът му наистина е удивителен, ала не е толкова всестранно надарен. Мързелив е, щом се стигне до учение. Мрази гръцкия, изобщо не иска да го чуе.

— Което означава, че Гай Цезар е всестранно надарен, така ли?

— Е, това е общото схващане — уклончиво отвърна тя.

— Какви са дарбите на младия Гай Октавий тогава?

— В разсъдливостта му, в безстрашието му. В самоувереността му. В склонността му да поема рискове.

— Значи е като чичо си.

Марция се засмя:

— Не. Той прилича на себе си.

Главното ястие бе отнесено и Филип каза:

— Марк Катоне, поръчал съм един съвършено нов вид десерт специално за теб!

Той хвърли поглед към плодовите салати, сладките, пълнени със стафиди, напоените с мед сладкиши, големия избор от сирена и поклати глава.

— А! — изкрещя и новият вид десерт бе донесен. Представляваше бледожълто парче, което можеше да мине за сирене, ала бе сложено в тавичка, поставена в друга по-голяма тава, пълна със… сняг?

— Приготвено е във Фисцелските планини и ако беше закъснял с още един месец, нямаше да можеш да го опиташ. Мед, яйца и каймак от млякото на двугодишни овце се смесват и се разбиват на пяна в гюм, поставен в каца със сняг, смесен със сол. След това го докарват до Рим с най-бързите коне, опакован в още сняг. Наричам го планинска амброзия от Фисцелус.

Може би обсъждането на племенника на Цезар бе оставило лош вкус в устата на Катон и той отказа. Дори Марция не успя да го убеди да опита десерта.

Скоро след това двете жени се оттеглиха. Удоволствието на Катон от посещението в този епикурейски дом моментално се изпари; започна да му се повдига и накрая се наложи да изтича в тоалетната, за да повърне. Как можеха тези хора да живеят толкова разгулно? Защо дори тоалетната на Филип бе обзаведена така разточително! Макар че, трябваше да признае, бе доста приятно да имаш чешмичка, на която да изплакнеш устата и да измиеш ръцете си.

На връщане под колонадата към трапезарията той мина покрай една отворена врата.

— Марк Катоне!

Той спря, надникна вътре и я видя.

— Влез за малко.

Това бе абсолютно забранено по всички морални правила на Рим. Ала Катон влезе.

— Просто исках да ти кажа колко голяма наслада ми достави компанията ти — сподели Марция, гледайки го не в очите, а в устните.

„О, неустоима страст! О, нетърпима съблазън! Гледай ме в очите, Марция, или ще те целуна! Не ми причинявай това!“

В следващия момент (как, сам той не разбра) тя бе в прегръдките му и целувката се превърна в реалност; по-реална от всяка друга целувка в живота му — което показваше на какво доброволно въздържание се е подложил. Защото Катон бе целувал само две жени в живота си: Емилия Лепида и Атилия, последната много рядко и никога с искрена страст. Сега той откри нежни устни, които сякаш се сляха с неговите, тя се притисна към него, изстена от удоволствие, преплете език с неговия, вдигна ръката му към гърдите си.

Останал без дъх, Катон се изтръгна от прегръдките й и избяга.

Върна се у дома си толкова объркан, че едва успя да си спомни коя от стотината врати на тясната уличка на Палатина беше неговата, празният му стомах стържеше. Целувката така го беше обсебила, че той бе неспособен да мисли за друго, освен за прекрасното чувство, което бе изпитал.

Атенодор Кордилион и Статил го чакаха в атриума, любопитни да узнаят как е минала вечерята у Филип, какво е било менюто, компанията, за какво са си говорили.

— Махайте се! — изкрещя той и се втурна към кабинета си.

И там обикаля цяла нощ, без да сложи в устата си и капка вино. Не искаше да желае. Не искаше да обича. Любовта бе клопка, мъчение, бедствие, безкраен ужас. Толкова години бе обичал Емилия Лепида, а какво беше станало? Тя предпочете онзи дебел глупак Метел Сципион. Ала Емилия Лепида и онази юношеска любов бяха нищо. Нищо, в сравнение с любовта към брат му Цепион, който беше умрял сам в очакване на Катон, сам без приятелска ръка, която да го утеши. Какво мъчение бе да продължава да живее без Цепион… каква жестока душевна загуба… колко сълзи… каква пустота, която никога нямаше да го напусне. И всяка внезапна любов от какъвто и да било характер бе предателство на разума, на самоконтрола, на способността да убива слабостите в себе си. И му носеше мъка, която беше твърде стар да изтърпи, защото бе вече на трийсет и седем, а не на двайсет.