Колийн Маккълоу - Цезар

книга пета от поредицата "Господарите на Рим"

Британия

Ноември 54 г.пр.н.е.

Заповедта гласеше: докато Цезар и по-голямата част от войската му са в Британия, да му бъдат изпращани само най-спешните послания. Дори напътствията от сената трябваше да чакат в Портус Ициус на бреговете на Галия до завръщането на Пълководеца от втория му поход на острова на западния край на света, място, тайнствено почти колкото Серика.

Това писмо обаче беше от Помпей Велики, първият мъж в Рим (и зет на Цезар). Затова, когато Гай Требаций от куриерската канцелария на Цезар получи малкия червен кожен калъф с печата на Помпей, той не го остави да чака завръщането на Пълководеца от Британия. Вместо това изпухтя, изправи се на крака (дебели и с опъната от тлъстина кожа, тъй като притежателят им прекарваше по-голямата част от деня в лежане и ядене) и излезе. Селцето бе издигнато върху останките на миналогодишния военен лагер. Не беше твърде приятно място! Еднакви редици от дървени къщи, добре отъпкани улици без настилка, дори един-два магазина. Без дървета, в строг, военен стил.

„Де да бях сега в Рим — замисли се той, докато с мъка тътреше телесата си по дългата Виа Принципалис, — щях да наредя да донесат носилка и да се настаня удобно.“ Само че в лагерите на Цезар нямаше носилки, затова се наложи Гай Требаций, обещаващ млад адвокат, да върви пеша. Той мразеше да ходи, а мразеше и системата, според която, ако искаше да постигне повече за своята кариера, трябваше да постъпи на служба във войската, вместо да се разхожда (или да го разхождат) по форум Романум. Той дори не посмя да извика някой по-низш служител и да го натовари с настоящата задача. Цезар много държеше всеки мъж сам да си върши мръсната работа, особено когато използването на посредник криеше дори минимална опасност за провал.

О, грижи! Грижи, грижи! Требаций почти се беше разколебал и мислеше да се връща в канцеларията, но бързо пъхна лявата си ръка в гънките на тогата, придаде си важен вид и продължи по улицата. Тит Лабиен стоеше до стената на къщата си преметнал юздите на кроткия си кон през левия си лакът и бъбреше с някакъв недодялан гал, окичен със златни накити и разноцветни дрехи. В него Гай позна Литавик, наскоро назначения командир на хедуиската конница. Двамата вероятно още оплакваха съдбата на предишния предводител на конницата, който беше предпочел да дезертира, вместо да бъде завлечен през бурното море в Британия. Тит Лабиен бе прекратил мъките му. Носеше някакво странно име… как беше? Думнорикс. Думнорикс… Защо му се струваше, че това име е свързано с някакъв скандал, в който бяха замесени Цезар и жена? Требаций бе твърде отскоро в Галия, за да знае всички подробности, това беше проблемът.

Беше типично за Лабиен да предпочете да разговаря с един гал. Истински варварин! Изобщо не приличаше на римлянин. Имаше гъста, къдрава черна коса и тъмна, мазна кожа. Очите му бяха бляскави, но в същото време хладни. Носът му беше като на семит, гърбав, с ноздри, сякаш допълнително разширявани с нож. Хищник. Лабиен беше хищник. Мястото му бе под бойните орли.

— Решил си да поотслабнеш, а, Требаций? — ухили се варваринът — римлянин, показвайки зъби, големи почти колкото тези на коня му.

— Отивам на пристанището — заяви с достойнство той.

— Защо?

На Требаций му се искаше да скастри Лабиен, че не е негова работа, но вместо това се усмихна кисело и отговори (все пак в отсъствието на Цезар Лабиен бе комендант на лагера):

— Бързам да сваря последния кораб. Има писмо за Цезар.

— От кого?

Галът Литавик следеше разговора с широко отворени очи. Значи разбираше латински. Това не беше необичайно сред хедуите. От поколения живееха под римска власт.

— От Гней Помпей Магнус.

— А!

Лабиен се изхрачи и плю, навик, усвоен от прекалено честото общуване с гали. Отвратително.

При споменаването на Помпей той веднага загуби интерес, вдигна рамене и се обърна отново към Литавик. О, разбира се! Нали именно Лабиен бе флиртувал с бившата жена на Помпей, Муция Терция. Или поне така се кълнеше Цицерон със злобна усмивка. След развода обаче тя не се омъжи за Лабиен. Явно не го смяташе за достоен. Предпочете младия Скавър. Е, поне тогава беше млад.

Задъхан, Требаций излезе през портата на лагера в другия край на Виа Принципалис и влезе в селото Портус Ициус. Гръмко название за няколко рибарски хижи. Кой знае какво име му бяха дали морините — галите, обитаващи тази територия? Цезар го бе записал във военните дневници просто като „край на похода“ (или „начало на похода“). Всеки да го нарича както ще.