Колийн Маккълоу: Цезар

Сега стигам до най-странното. Катул умря.“

Цезар издаде приглушен стон. Хирций и Фаберий вдигнаха глави, но щом забелязаха изражението му, веднага сведоха погледи към заниманията си. Когато зрението му отново се проясни, Цезар се върна пак към писмото:

„Вероятно в Портус Ициус те чака известие от баща му, но аз реших, че трябва да научиш преди това. Не мисля, че Катул успя да се съвземе, след като Клодия го изостави — как я нарече Цицерон в съда? «Медея на Палатина»? Не е зле. Аз обаче предпочитам «Подлата Клитемнестра». Питам се дали наистина е убила Целер в банята му. Така се говори.

Знам, че ти побесня, когато Катул започна да пише онези злобни и доста сполучливи памфлети, след като ти определи Мамура за нов началник на военните ти работилници — дори Юлия си позволяваше да се засмее, когато ги четеше, а ти нямаш по-верен сподвижник от Юлия. Тя твърдеше, че Катул никога нямало да ти прости, задето си въздигнал един толкова лош поет по-високо от него. А това, че стана нещо като легат на племенника ми Мемий, когато отиде да управлява Витиния, изпразни кесията му повече, отколкото когато още не беше започнал да мечтае за несметни богатства. Да беше ме попитал, щях да му кажа, че Мемий е по-стиснат и от кучешки задник. Докато при теб дори най-нисшите военни трибуни биват възнаграждавани богато.

Знам, че си се справил с положението (с кое ли не си се справял). Добре, че баща му ти е толкова добър приятел, а? Той изпраща да му доведат Катул, Катул идва във Верона, баща му казва: «Дръж се добре с моя приятел Цезар.» Катул се извинява и след това ти замайваш главата на бедния младеж. Не знам как го постигаш. Юлия твърди, че ти е вродено. Както и да е, Катул се връща в Рим и престава да пише каквито и да било памфлети за Цезар. Той обаче се промени. Сам го забелязах, защото Юлия обича обкръжението на всякакви поети и писатели на пиеси, и трябва да призная, че не са лоша компания. Нямаше вече жар в него, изглеждаше толкова съсипан и тъжен. Той не се самоуби. Просто угасна като лампа, останала без масло.“

„Като лампа, останала без масло…“ Буквите пред очите му отново се замазаха; Цезар изчака, докато сълзите му отминат.

„Не трябваше да го правя — помисли си. — Той бе толкова уязвим и аз се възползвах от това. Обичах баща му, а той беше добър син. Слушаше. Аз си въобразявах, че съм сложил балсам на раната му, като го поканих на вечеря и не само показах колко добре познавам творчеството му, а и изразих положителна оценка за творбите му. Толкова приятна вечеря. Той бе много интелигентен. И все пак не трябваше да го правя. Така убих душата му, смисъла на живота му. Но как можех да го избегна? Той не ми остави друг изход. Цезар не може да бъде осмиван дори от най-изтънчения поет в римската история. Той накърни честта ми, омаловажи ролята ми в триумфа на Рим. Защото творбите му ще останат във вековете. По-добре изобщо да не беше ме споменавал, отколкото да ме прави за посмешище. И всичко това заради една мърша като Мамура. Слаб като поет и лош като човек. От него обаче ще стане чудесен доставчик за моята войска и Вентидий, мулетарят, ще го наглежда.“

Сълзите му пресъхнаха. Можеше да продължи да чете:

„Ще ми се да можех да кажа, че Юлия е добре, но истината е, че състоянието й е лошо. Казах й, че не желая повече деца — имам двама прекрасни сина от Муция, а дъщеря ни иска да се омъжи за Фауст Сула. Той наскоро влезе в сената — добър младеж. Всъщност изобщо не прилича на Сула. Това вероятно е добре.

Жените обаче все мечтаят за деца. И така, бременността на Юлия вече доста напредна, около шест месеца са минали вече. Така и не се оправи напълно след онзи злополучен аборт по време на кампанията ми за консул. Скъпото ми момиче, Юлия! Какво съкровище ми даде ти, Цезаре. Цял живот ще съм ти благодарен. Всъщност точно заради здравето й смених провинцията си с тази на Крас. Щеше да се наложи да се преместя в Сирия. Сега мога да управлявам Испания от Рим, а наследството на Юлия — чрез легатите. На Афраний и Петрей може да се има пълно доверие, не смеят да се изпърдят без мое позволение.

Като заговорихме за уважавания ми колега консул (признавам, че през второто ни съвместно консулство с него се разбирах по-добре отколкото през първото), чудя се как я кара Крас в Сирия. Чух, че откраднал две хиляди златни таланта от великия храм на евреите в Йеросолима. Ех, какво да правиш, когато човекът направо надушва златото, където и да се намира? Бил съм и аз в този велик храм. Бях поразен. Дори цялото злато на света да беше в него, не бих откраднал и една прашинка.