Колийн Маккълоу: Цезар

Когато Пълководеца влезе, двамата мъже вдигнаха очи, но лицата им останаха сериозни. Цезар бе много раздразнителен. В момента изглеждаше в по-добро настроение, защото се усмихна и вдигна червения калъф.

— Писмо от Помпей — обяви и се приближи до единствената наистина красива мебел в шатрата, почетното курулно кресло от слонова кост, отговарящо на сана му.

— Сигурно от него няма да научиш нищо ново — отбеляза с усмивка Хирций.

— Така е — съгласи се Цезар, счупи печата и отвори калъфа, — но Помпей има добър стил, обичам да чета писмата му. Езикът му вече не е толкова груб както преди да се ожени за дъщеря ми, но все пак стилът му остава същият. — Той бръкна в калъфа и измъкна свитъка — О, богове, колко е дълъг! — възкликна и се наведе да вдигне един свитък от пода. — Не, писмата са две. — Той огледа ръбовете на двата свитъка и изръмжа: — Едното е писано през секстил, другото през септември.

Той остави септемврийското писмо на масичката до креслото си, но не разгъна това от секстил. Вдигна глава и загледа през завесата на входа, дръпната встрани така, че вътре да прониква достатъчно светлина.

„Какво правя аз тук, защо още отстоявам няколко житни ниви и шепа дръгливи говеда от някакъв боядисан в синьо дивак, излязъл сякаш от стиховете на Омир, който още влиза в битка с колесница, придружаван от кучетата си и хвалебствената песен на придворния си музикант?“

„Е, аз най-добре знам защо. Защото честта ми го повелява, защото миналата година тези профани, обитатели на пропаднала земя, си въобразиха, че са прогонили завинаги Гай Юлий Цезар от бреговете си. Въобразиха си, че са победили Цезар. И щом веднъж пречупя Касивелаун и го принудя да ми се подчини, аз ще напусна това проклето място и никога вече няма да стъпя тук. Ала те ще ме запомнят. Ще дам на придворния музикант на Касивелаун тема за нова ода на възхвала. За тържеството на Рим, за изчезването на колесниците от митичната земя на друидите. По същия начин, по който ще остана в Галия, докато всеки неин жител признае мен — и Рим — за свой повелител. Защото аз съм Рим. А моят зет, който е с шест години по-стар от мен, никога няма да бъде такъв. Пази добре портите си, добри ми Помпей Магнус. Защото няма да останеш още дълго първия мъж в Рим. Цезар идва.“

Той седна съвършено изправен, подгъна крака под курулното си кресло и разгъна писмото на Помпей Велики с дата от месец секстил.

„Неприятно ми е да го кажа, Цезаре, но за избори още нищо не се говори. О, Рим ще просъществува и дори ще има някакво управление, тъй като ние все пак успяхме да изберем неколцина народни трибуни. Какъв цирк само беше! Катон се развихри в пълната си сила. Използва поста си на претор, избран от народа, за да спре изборите, след това с този свой страшен глас издаде предупреждение, че щял внимателно да преглежда всяка плочка, пусната в избирателните кошници, и само да хванел някого във фалшификация, щял моментално да го съди. Изплаши кандидатите до смърт!

Разбира се, всичко това доведе до договора, който малоумният ми племенник Мемий сключи с Ахенобарб. Никога досега по време на изборите не са били давани и взимани толкова много рушвети! Цицерон се шегува, че парите, сменили притежателите си, били толкова много, че трябвало да бъдат обложени с данък между четири и осем процента. И макар че е шега, това не е далеч от истината. Мисля, че Ахенобарб, който като консул следи за реда на изборите (Апий Клавдий не може, защото е патриций), си е въобразил, че може да си прави каквото иска. И явно е приел присърце идеята моят племенник Мемий и Домиций Калвин да станат консули за следващата година. Всички — Ахенобарб, Катон, Бибул — все още душат наоколо като псета сред поле с фъшкии и търсят повод да те съдят и да ти отнемат провинциите и поста на пълководец. По-лесно ще им бъде, ако контролират консулите и неколцина по-войнствени народни трибуни.

Но първо да завърша разказа си за Катон. И така, с течение на времето започнахме да мислим, че ще посрещнем идната година без консули и претори, решихме, че поне трябва да изберем народни трибуни. Мисълта ми е, че Рим може да преживее и без висши магистрати. Докато има сенат, който да дърпа връвчиците на кесиите, и народни трибуни, които да коват законите, кого го е грижа за консули и претори? Освен ако консулите не сме ние с тебе, но това се подразбира.

В крайна сметка кандидатите за народни трибуни отидоха пред Катон и го помолиха да оттегли забраната си. И така, Цезаре, как мислиш, че ще им отговори Катон? Пък и те не спряха само с молбата. Направиха му предложение: всеки кандидат да даде половин милион сестерции (на «съхранение» на Катон), ако той разрешал провеждането на изборите и лично ги наблюдавал! Ако хванел някого в нарушение по време на изборите, можел да го глоби половин милион сестерции. Изключително доволен от себе си, Катон се съгласи. Ала постъпи твърде умно и не взе направо парите им. Накара ги да му издадат законно заверени разписки, така че да не могат после да го обвинят, че взима подкупи. Хитро, а?