Колийн Маккълоу - Цезар

Помпей направи последно, конвулсивно усилие. Едната му ръка дръпна свенливо диплите на тогата му над бедрата, другата заметна част от нея върху лицето му. Мечът проникна в гърдите му, забит със сила и умение. Той не помръдна повече.

Ахил беше наръгал двамата центуриони в гърбовете, но да убиеш двама мъже едновременно е трудна задача. Започна схватка, задните гребци се притекоха на помощ. Вцепенени на местата си, Филип и робът му осъзнаха, че е дошъл смъртният им час. Те изскочиха от лодката и побягнаха.

— Аз ще ги довърша — изръмжа запъхтяно Септимий.

— Двама глупави гърци — изсумтя презрително Ахил. — Какво могат да сторят?

Наблизо чакаха роби с голям глинен чиреп в краката. Ахил им махна и те вдигнаха съда (изглеждаше много тежък) и се приближиха.

Междувременно Септимий беше смъкнал тогата от лицето на Помпей — то беше спокойно, непокътнато. Допря острието на меча си до туниката с широка пурпурна ивица през дясното рамо и я разряза от врата до кръста. Вторият удар бе сполучлив — беше улучил сърцето.

— Така трудно се реже глава — отбеляза Септимий. — Някой да ми намери парче дърво.

Веднага му донесоха. Септимий го пъхна под врата на Помпей, вдигна меча и отново го стовари. Гладко и чисто. Главата се изтърколи малко встрани, тялото се отпусна пак в калта.

— Никога не съм предполагал, че аз ще го убия. Странна работа… Такъв добър пълководец… Все пак жив не ми е от никаква полза. В гърнето ли да я сложа?

Ахил кимна; той изглеждаше по-развълнуван от този римски центурион. Когато Септимий вдигна главата за гъстата прошарена коса, египтянинът си даде сметка, че не може да свали поглед от нея. Обзеха го мисли… но какви?

Гърнето беше пълно догоре с природна сода, разтворът, в който балсаматорите киснеха с месеци изкормените тела, преди да ги мумифицират. Един от робите вдигна дървения капак; Септимий пусна главата вътре и се отдръпна бързо, за да не се изпръска с прелялата течност.

Ахил кимна. Робите вдигнаха гърнето за въжените му дръжки и тръгнаха пред господаря си. Гребците бяха вкарали лодката отново във водата и вече се отдалечаваха. Луций Септимий заби меча си в изсъхналата тиня, за да го почисти, прибра го в ножницата и тръгна след останалите.

След няколко часа Филип и робът му се върнаха при обезглавеното тяло на Помпей на безлюдния плаж; тогата му бе станала тъмнокафява от съсирената кръв.

— Изоставени сме в Египет — обади се робът. Облян в сълзи, Филип вдигна апатично очи:

— Изоставени ли?

— Да, изоставени. Нашите отплаваха. Видях ги.

— Значи освен нас няма кой да се погрижи за него. — Филип се огледа и кимна. — Поне има изхвърлени клони. Нищо чудно, че са избрали точно това място; толкова е пусто.

Двамата мъже обикаляха плажа, докато не натрупаха клада с височина шест стъпки. После качиха тялото върху й — нелека задача, но се справиха.

— Нямаме огън — отбеляза робът.

— Иди вземи от някого тогава.

По здрач робът се върна с малка метална кофичка, от която излизаше дим.

— Не искаха да ми дават кофата, но им казах, че е за Гней Помпей Велики, и склониха.

Филип разпръсна живите въглени между побелелите от морската вода клони, провери дали тогата е добре загърната около тялото, сетне се отдръпна, за да види дали огънят ще се разгори.

Отне им известно време, но накрая изхвърлените от морето дърва пламнаха изведнъж, достатъчно силно, за да изсушат сълзите на Филип.

Изтощени, те легнаха на известно разстояние от огъня. На сутринта от кладата бе останала само пепел, те я поляха с вода и я разровиха, за да търсят тленните останки на Помпей.

— Не може да се познае кое е от него и кое е от дървата — отбеляза робът.

— Има разлика — обясни търпеливо Филип. — Дървото се разпада при докосване, костите — не. Питай, ако имаш съмнения.

Те сложиха каквото намериха в кофата.

— Какво ще правим сега? — попита робът, бедно създание, чиято единствена работа досега бе да мие и да търка.

— Ще тръгнем за Александрия.

— Нямаме пари.

— Гней Помпей ми даде да му нося кесията. Ще имам за храна.

Филип вдигна кофата, хвана роба си под ръка и тръгна по плажа, далеч от размирния Пелузиум.

Плебей, зависим от патриций, който му бил покровител. — Б.пр.

Преграда за гласоподаване в комициите. — Б.пр.

Букв. — полов член; прен. — негодник (лат.) — Б.пр.

Талисман, закрилящ някой древен град. — Б.пр.