Колийн Маккълоу - Цезар

— Не можа ли да намери нещо по-добро от тази лодка? — озъби се Секст.

— О, това е заради хаоса в пристанището — не се смути Ахил. — Пълно е с военни кораби. Един от тях се блъсна по невнимание в царската ладия и я проби. Виждате сами какъв е резултатът.

— Нали няма да си намокря тогата? Не мога да се явя мокър пред царя — пошегува се Помпей.

— Суха е като стар кокал — успокои го Ахил.

— Съпруже, моля те, недей! — прошепна Корнелия Метела.

— Съгласен съм, татко, не приемай тази обида! — подкрепи я Секст.

— Наистина, това неудобство е следствие на нещастно стечение на обстоятелствата — оправда се с усмивка Ахил, показвайки дупката от липсващите си два предни зъба. — Даже докарах един познат, за да разсея подозренията. Виждаш ли онзи човек с униформа на центурион?

Зрението на Помпей вече не беше особено добро, но той беше установил, че ако присвие очи, все пак ще успее да познае човека. Той го направи и нададе характерния пиценски възглас на радост (галски, би го нарекъл Цезар).

— О, не мога да повярвам! — той се обърна към Секст и Корнелия Метела с грейнало лице. — Знаете ли кой е този долу? Луций Септимий! Един от фимбриевите главни центуриони от старите времена в Понт и Армения! Награждавал съм го неведнъж, след това заедно стигнахме пеша почти до Каспийско море. Върнахме се, защото ни хвана малко страх. Хей! Луций Септимий!

След това вече щеше да е грубо да разваля настроението му и Корнелия Метела се примири да го изпрати с предупреждение да внимава. Секст се обърна към двама центуриони от Първи легион, които бяха настояли да ги придружат от Пафос.

— Дръжте го под око — предупреди той шепнешком.

— Хайде, Филипе, побързай! — извика Помпей и прескочи ловко парапета въпреки официалната си тога.

Ахил, който вече беше слязъл, го настани на носа.

— Тук е най-сухо — обясни.

— Септимий, стари негоднико, сядай зад мен! — призова Помпей стария си познат, докато се настаняваше удобно. — О, как се радвам да те видя! Какво всъщност правиш в Пелузиум?

Филип и робът му седнаха между двама от шестимата гребци, зад тях се настаниха двамата центуриони, Ахил зае кърмата.

— Оттеглих се, след като Габиний остави известна войска около Александрия — обясни Септимий, побелял ветеран, сляп с едното око. — Всичко пропадна след спречкването със синовете на Бибул. Е, ти трябва да си чул. Обикновените войници бяха изпратени в Антиохия, водачите на бунта — екзекутирани. Ахил обаче реши да задържи центурионите. Така че, ето ме тук, начело на легион само от евреи.

Помпей поговори още известно време с него, но пътуването бе твърде бавно и той започна да се тревожи за речта си — съчиняването на красноречиво слово на гръцки към едно дванайсетгодишно дете не беше лесна работа. Той се обърна от носа и извика на Филип:

— Би ли ми подал речта?

Филип му подаде свитъка. Той го разгърна, преви рамене и започна отново да преговаря словото си.

Брегът се появи неочаквано — Помпей толкова бе погълнат в четене.

— Надявам се това чудо да излезе достатъчно на сушата, за да не си накалям обувките! — пошегува се той със Септимий и се приготви за сблъсъка.

Гребците се справиха добре, лодката излезе върху мръсния, тинест плаж.

— Хайде! — каза си бодро Помпей.

Чувстваше се необичайно весел. Нощта с Корнелия беше прекрасна, тепърва му предстояха още такива, а и Серика го чакаше — нов живот за стар воин, да учи войниците на една екзотична страна на римски тънкости. Говореше се, че там имало хора, чиито глави излизали направо от гърдите; хора с по две глави; с по едно око; морски змейове… О, какво ли щеше да види отвъд изгряващото слънце?

„Можеш да задържиш Запада, Цезаре! Аз отивам на изток! Към Серика и свободата! Какво знаят в Серика за Пиценум? Какво ги е грижа за Рим? В Серика една пиценска издънка като мен ще се ползва със същото уважение както един Юлий или Корнелий!“

Нещо се разкъса, изпращя и се счупи. Вече наполовина слязъл от лодката, Помпей се обърна и забеляза Луций Септимий непосредствено зад себе си. Топла течност потече между краката му. За момент той си помисли, че е изпуснал мехура си, но скоро позната миризма достигна до ноздрите му. Кръв. Неговата ли? Ала нямаше болка! Краката му се подкосиха и той се стовари по очи в тинята.

„Какво е това? Какво ми става?“

Той по-скоро почувства, отколкото видя Септимий да се изправя над него, да замахва с меча.

„Аз съм римски благородник. Те не бива да виждат лицето ми, докато умирам, не бива да виждат тази част от мен, която ме прави мъж. Трябва да умра като римски благородник!“