Ала той не избухна. След малко отново отвори очи:
— Марк Цицероне, аз тръгвам за Рим и там смятам да събера сената. Искам да ми помогнеш да успокоя народа и да въведа ред в държавата.
— Ха! — изсумтя той. — „Сенат“! Твоя сенат имаш предвид! Знаеш какво ще кажа пред сената, нали?
— Всъщност не, не знам. Кажи ми.
— Ще поискам сенатът да ти забрани да отиваш в Испания, със или без войска. Да ти забрани да пристъпиш в Македония и Гърция, със или без войска. Ще поискам да те оковат, докато истинският сенат заеме мястото си и те осъди за предателство! — Цицерон се усмихна любезно. — Все пак, Цезаре, ти си привърженик на законността, нали? Не можем да те екзекутираме без съд!
— Това са илюзии, Цицероне. Никога няма да стане така. „Истинският“ сенат дезертира. Това означава, че единственият сенат може да бъде този, който събера аз.
— О! — изкрещя Цицерон и тресна силно чашата си. — Чуйте царя! Какво изобщо правя аз тук? Бедни ми Помпей! Прокуден без дом, град, родина. Ето го Цезар, той ще назначи десет като теб!
— Помпей е едно нищо — заяви спокойно Цезар. — Искрено се надявам да ти покажа тази нищожност по начин, който няма да можеш да отминеш с пренебрежение.
— Ти наистина си мислиш, че можеш да го победиш, нали?
— Аз знам , че ще го победя, Цицероне. Ала се надявам да не ми се налага, това искам да те убедя. Няма ли най-после да оставиш тези абсурдни мечти и да погледнеш нещата в очите? Единственият истински воин, изправен срещу мен, е Тит Лабиен, а и той не струва пукната пара. Последното, което искам, е истинска война. Не съм ли го доказал вече? Досега не е загинал нито един човек, Цицероне. Кръвта, която съм пролял, е съвсем малко. И въпреки това има хора като Ахенобарб и Лентул Спинтер — хора, които помилвах! — които си разиграват коня из Етрурия, без да държат на думата си!
— Това е твърде едностранчиво, Цезаре. Хора, които ти си помилвал. С какво право? От чие име? Ти се мислиш вече за цар. Твоят империум беше отнет, ти си най-обикновен сенатор… и то само защото истинският сенат не те обяви за враг на Рим! Макар че в момента на пресичането на Рубикон ти се превърна точно в такъв: изменник, престъпник! Пикая на твоето милосърдие! То не значи нищо.
— Ще попитам само още веднъж, Марк Цицероне — рече с въздишка Цезар. — Идваш ли в Рим? Ще заемеш ли мястото си в сената? Ще ми дадеш ли съвета си?
— Няма да дойда в Рим, няма да седна в твоя сенат. И няма да ти давам никакви съвети.
Цезар помълча известно време. Накрая въздъхна:
— Много добре, разбирам. Ще те оставя тогава, Марк Цицероне. Помисли си добре. Не е разумно да продължаваш да ми се противопоставяш. Наистина не е. — Той се изправи. — Щом не искаш да ми дадеш съвет, ще го потърся другаде. — Той изгледа хладно адвоката. — И ще постъпя както сметна за добре.
Той излезе и остави Цицерон да търси изхода сам, опитвайки отчаяно да разхлаби възела на тогата си.
— Прав беше — призна Цезар пред Филип, след като се оттегли в стаята му за отдих и успя да се поуспокои.
— Значи, отказа.
— Нещо повече. — Той се усмихна. — Бедната душичка! Имах чувството, че сърцето му ще изскочи през тогата. Трябва да се възхищаваме от смелостта му, защото тя не му е присъща. Дано да се вразуми! Не мога да го мразя, въпреки глупостта му.
— Е — отбеляза Филип, — ние с теб винаги можем да намерим утеха в спомена за дедите си. Той няма такъв благороден произход и това много го мъчи.
— Предполагам, че затова не може да се отдели от Помпей. Аз имам произход. Помпей някак си повече му допада. Помпей е доказателство, че произходът не е от значение. Как бих искал Цицерон да види, че рожденото право може да се превърне в порок. Ако бях пиценски гал, половината от онези, които избягаха отвъд Адриатика, щяха да останат. Тогава нямаше да има опасност да се провъзглася за цар на Рим. А сега си мислят, че един Юлий може да го направи. — Той въздъхна и се настани на кушетката срещу Филип. — Наистина, Луций, аз нямам абсолютно никакво желание да ставам цар на Рим. Просто искам онова, което ми се полага. Ако го бяха осъзнали, изобщо нямаше да се стигне дотук.
— О, напълно те разбирам — успокои го Филип и деликатно се прозя. — И ти вярвам. Кой разумен човек ще поиска да царува над този разкъсван от свади и интриги град?
Момчето влезе уверено и изчака учтиво встрани, докато престанат да се смеят. Изненадан от внезапната му поява, Цезар го изгледа и се намръщи.
— Аз те познавам — заяви той и потупа по кушетката до себе си. — Седни, племеннико Гай Октавий.
Читать дальше