Колийн Маккълоу - Цезар (Част III - Рубикон)

Този, който заемаше най-важно място в мислите на Цезар, когато навлизаше в Кампания обаче, бе Цицерон. Въпреки че отново му беше писал лично и въпреки усилията на двамата Балби и Опий, този инатлив, недалновиден човек продължаваше да отказва да му помогне. Не, той нямало да се върне в Рим! Не, нямало да заеме мястото си в сената! Не, нямало да приеме милосърдието на Цезар, независимо от молбите му! Дори вече не вярваше на Атик, камо ли на Балбите и Опий!

Три дни преди края на март Цезар принуди Цицерон да се срещне с него — настани се във вилата на Филип във Форми, която се намираше непосредствено до тази на адвоката.

— Той ме притиска! — оплака се Цицерон пред Теренция. — Сякаш нямам достатъчно грижи! Тирон е толкова болен, а синът ми навършва пълнолетие. Искам да бъда в Арпинум по този повод, не да кисна във Форми! О, защо не мога да разкарам тези ликтори? Виж ми очите! Сутрин губя по половин час, за да ги отворя, всеки път са залепнали от гурели!

— Да, видът ти е плачевен — съгласи се Теренция, не особено трогната от жалбата на съпруга си. — Все пак мисля, че трябва да сложиш край на това преследване. Ако се съгласиш да се срещнеш с това долно нищожество, може да те остави на мира.

И така, въпреки мърморенето си, Цицерон облече украсената си с пурпурна ивица тога и излезе, предшестван от ликторите си с фасциите, увити с лаврови клонки. Вилата на Филип приличаше повече на селски панаир, цялата обкръжена с палатки, пълна с хора, които тичаха насам-натам, и толкова претъпкана, че адвокатът се почуди къде намират Филип и неканеният му гост място да седнат.

Ала ето го самият Цезар… богове, този човек като че изобщо не се беше променил! Колко беше минало? Девет години и повече, макар че ако Великия не се беше измъкнал сам, за да отиде в Лука, може би Цицерон щеше да види Цезар и там. И все пак, помисли си адвокатът, докато се настаняваше на едно кресло и поемаше чаша разредено фалернско вино, той се беше променил. Очите му никога не са били добри, но сега излъчваха смразяваща студенина. Винаги бе имал достолепен вид, но никога толкова царствен. Винаги беше внушавал страх, но никога с такава лекота. „Аз стоя пред един велик цар! — помисли си с ужас Цицерон. — Той надминава Тигран и Митридат, взети заедно. Този човек излъчва естествено величие!“

— Изглеждаш уморен — отбеляза Цезар. — А също и полуослепял.

— Имам някакво възпаление на очите. Ту се усложнява, ту минава. Ала си прав, уморен съм. Точно затова съм в такъв вид.

— Имам нужда от съвета ти, Марк Цицероне.

— Всичко това е много жалко — отвърна Цицерон, мъчейки се да измисли някакво подходящо клише.

— Съгласен съм. Ала след като вече е станало, трябва да намерим някакъв изход. Налага ми се да стъпвам покрай яйца. Например не мога да си позволя да сторя нещо лошо на някого, най-малко на теб. — Цезар се наведе напред и се усмихна по най-добронамерения си възможен начин. — Няма ли да ми съдействаш във възстановяването на обичаната ни република?

— След като ти си виновен за плачевното й състояние, не, Цезаре, няма!

Очите на Цезар станаха отново студени, но той продължи да се усмихва.

— Не аз я докарах до това състояние, Цицероне. Моите противници го предизвикаха. Прекосяването на Рубикон не ми достави никакво удоволствие. Направих го, за да защитя своята дигнитас , след като враговете се подиграха с нея.

— Ти си предател — заяви убедено Цицерон. Цезар престана да се усмихва.

— Не съм те помолил за тази среща, за да споря с теб, Цицероне. Искам съвета ти, защото го ценя. Нека оставим засега темата за така нареченото правителство в изгнание и да се съсредоточим върху най-належащото: Рим и Италия, които сега са под моите грижи. И смятам да се отнеса към тези две дами (които по мое мнение са едно цяло) изключително нежно. Сигурно ти е известно, че отсъствах много време. И следователно имам нужда от напътствия.

— Знам, че си предател!

— Стига с обидите! — озъби се Цезар.

— Кой обижда? — не остана длъжен Цицерон, разплисквайки виното си. — „Сигурно ти е известно“, така говорят царете, Цезаре. Ти излагаш очевидното, сякаш не се подразбира от само себе си. На цялото население на полуострова „му е известно“, че си отсъствал дълго време!

Цезар затвори очи, страните му почервеняха. Цицерон познаваше тези признаци и неволно потрепери. Цезар бе на път да си изпусне нервите. При последния подобен случай Публий Клодий бе принизен до плебей. Е, какво пък, мостовете бяха разрушени. Нека да беснее!