Луиз Бегшоу - Страст

На Мелиса й се искаше да не се бе случвало. Сега родителите й имаха високо обществено положение. Това означаваше неприятности за нея и Уил. Затова не желаеше да го запознае с тях. Обичаше го и той бе най-хубавото нещо в живота й. Искаше да го защити. Тази нощ повече от всякога.

— Здрасти, тате — каза тя, когато влезе, и леко целуна баща си по бузата. — Мама легна ли си?

— Разбира се. Погледни колко е часът.

— Едва единадесет и петнадесет.

— Трябваше да се прибереш преди часове.

Мелиса затрепери от гняв.

— На осемнадесет съм, татко. Взех си изпитите, нали?

— С онова гадже ли беше?

Баща й седеше с лице към огъня, който изглеждаше жалък в сравнение с онзи, за който Уил доста се бе потрудил. Дали правеше изчисления за пламъците, докато се взираше в тях, запита се тя. Никога не й посвещаваше цялото си внимание, дори когато й се караше.

Мелиса изправи гръб. Уил бе преживял толкова трудности, а тя трябваше да се справи само с родителско неодобрение.

— Да, татко. Както казах, вече съм на осемнадесет. Законно пълнолетна.

— Живееш под моя покрив — сър Ричард разпали огъня. — Майка ти се тревожи заради тази романтична история, Мелиса. Младежът няма семейство, няма перспективи, работи като барман и…

— Докато следва, татко, за да плаща студентския си кредит. Какво значение има?

— Мелиса — баща й си направи труда да се обърне към нея. — Излизай с него, щом трябва, но, моля те, не забравяй, че все още си ученичка…

— До края на този срок.

— Все пак си твърде млада за сериозно обвързване. И двамата сте твърде млади — добави той в явен опит да бъде справедлив. — Дори не си ни запознала с това момче.

Мелиса отново въздъхна.

— Както казваш, татко, кой знае дали е сериозно. Да видим как ще се развият нещата, а? — можеше да се преструва на безразлична. — Мога да го поканя у дома, ако се задълбочат.

Раменете на баща й видимо се отпуснаха.

— Знаеш колко се тревожи майка ти. Ти си единственото й дете.

— Зная — за миг Мелиса изпита чувство за вина. Обичаше майка си. Беше снобка, но поне винаги бе на разположение.

— Прибирай се навреме. Както изтъкваш, остават само още няколко месеца. После вече ще бъдеш студентка.

— Ако ме приемат.

Сър Ричард изпъчи гърди.

— Ти си моя дъщеря. Разбира се, че ще те приемат.

Мелиса се приближи и потупа баща си по рамото; той плахо я прегърна. Нямаше да им хареса, когато заяви, че иска да се омъжи за Уил Хайд, помисли си тя, докато се качваше към спалнята си. Но трябваше да го приемат. Уил Хайд беше нейното бъдеще. Никога нямаше да се разделят.

Настоящето

Мелиса Елмет никога не включваше в графика си упражнения преди десет. Беше ранобудна и мислеше най-добре веднага след закуска, когато градът още спи. Обичаше да взема кафето си — добро кафе, изпратено от приятели от Щатите, не евтино от супермаркета — да сяда с него до прозореца и да гледа как слънцето изгрява над класическата красота на „Пекуотър Куод“ 2 2 Част от колежа „Крайст Чърч“ в Оксфорд. — Б.пр. . Беше една от най-приятните гледки в Оксфорд.

В девет студентите й все още се възстановяваха от махмурлук. Предпочиташе да са напълно будни и готови. Важно бе да се представят добре на изпитите. Добрите резултати бяха съществена част от работата й, а тя се нуждаеше от тази работа. Преподавателското място й осигуряваше всичко, не само скромната й заплата, а и жилището, което обитаваше.

Публикуваше статии, задължителен минимум за член на академичната общност, но никога нямаше достатъчно време за проучвания. Кариерата на Мелиса зависеше от оценките на студентите. Историята бе традиционна сила на колежа и ако не я поддържаше, щеше да загуби работата си. Не можеше да си позволи това. Извън Оксфорд не притежаваше нищо. Дните й винаги бяха изпълнени с тревоги. За пари, за доброто представяне, за липсата на жилище. И за връзката й. Особено последното.

Мелиса чаткаше по клавишите на лаптопа. Потъваха, което я дразнеше, но не можеше да си позволи нов компютър. Този бе на четири години, същински динозавър. Отвори календара си, а до него бележките за днешното упражнение. Първокурсниците й щяха да четат есетата си за Алфред Велики. Надяваше се младият Кевин Рос да прояви малко повече въображение при анализа тази седмица. Опасно изоставаше и дърпаше назад чудесна група студенти. Тя мразеше препирни. Но Кевин непрекъснато се заяждаше с нея и се мислеше за недосегаем. Ръководството го защитаваше, защото бе включен в университетския отбор по гребане. Мелиса не я бе грижа, той нямаше да развали реколтата й от отличници. Щеше да го „скъса“, да го отстрани от колежа за година, докато се стегне. Имаше толкова много будни хлапета, които даваха мило и драго за мястото на Кевин в този колеж. Щеше да го дисциплинира, ако се наложи, и да остави гребците да хленчат и недоволстват колкото искат.