Луиз Бегшоу - Страст

Между него и Марк Кросби имаше социална пропаст. Какво от това? В университета всички бяха равни. Кросби имаше пари. Но Уил Хайд бе по-силен.

Върна се на позицията си, докато халфът се готвеше за удар. Топката прелетя през постовете и докато агитката на „Ориел“ ликуваше, Уил отново погледна към тъчлинията.

Тя бе там. Изразително сви рамене срещу Марк, който изруга. Уил отново задържа погледа си върху нея. Беше зашеметяваща. Красива, енергична, с израз на съчувствие на това хубаво лице. Толкова бе женствена, въпреки провисналия пуловер.

Когато реферът даде последния сигнал, Кросби го смушка.

— Долу ръцете — каза той, явно проследил погледа на Уил. — Това е моето момиче.

— А? Тогава защо те видях с Лиса Смит в бар „Юниън“ миналата седмица?

Марк безсрамно я бе опипвал под масата и бе пускал език до гърлото й.

Кросби се ухили.

— Няма да узнае и няма да страда. Дори не учи в Оксфордския. В „Сейнт Мери“ е — Уил бе изненадан. Отново я погледна. Ученичка? — Не се тревожи. На седемнадесет е. Няма нищо незаконно.

— Спиш ли с нея?

Изненада се колко го вълнува този въпрос.

— Как мислиш? — попита Кросби, подсмихвайки се.

За Уил бе очевидно, че лъже. Изпита облекчение.

— Стой далеч, Марк. Ще я поканя на среща.

— Казах ти, че ходи с мен — отвърна Кросби с известно самодоволство.

Уил се обърна към него. Кросби бе нападател като него, но той го превъзхождаше с десет килограма чиста мускулна маса. И всички знаеха за произхода на Уил. Никой не би искал да има спречкване с човек като него.

— Вече не — заяви той.

Отдалечи се, без да изчака отговор. Момичето се мотаеше, чакаше Марк, който се бе заприказвал с един от съотборниците си. „Страхливец“, помисли си Уил. Беше погледнала към него и бе видяла как разгромява гаджето й. Несъмнено в очите й имаше искрица интерес към него.

— Здрасти — каза той. — Аз съм Уил Хайд.

— Добър опит — отбеляза тя. Очите й се усмихваха на наивната му дързост. Това му хареса. Отвърна на усмивката й. — Мелиса Елмет — представи се момичето. — Тук съм с Марк Кросби. Не зная дали си сред любимците му точно сега.

Уил се усмихна.

— Не прави погрешни…

— Охо — каза тя с насмешка.

Обзе го задоволство. Почувства мигновена връзка. Добил смелост, продължи:

— Марк не е лошо момче, но не е за теб. Мотае се с доста момичета в университета. Миналата седмица го видях да се целува с една от тях в бар. Далеч не беше прелестна като теб.

Мелиса прие това спокойно. Изглеждаше леко раздразнена, нищо повече.

— Така ли?

— Да — сериозно каза той. — Искаш ли да отидем някъде заедно? На обяд?

— Не зная. А ти имаш ли приятелки?

— Не, нито една.

Поклати глава. Беше истина. Както повечето играчи на ръгби, бе имал завоевания за една нощ, но това бе всичко.

— Тогава обяд не звучи зле — каза тя.

Уил видя как погледът й се плъзна по окаляното му тяло и бузите й поруменяха. Беше очарован. Колко момичета се изчервяваха в днешно време?

— Страхотно. Само да се преоблека. Да те взема ли отнякъде?

— По-добре е да се срещнем в ресторанта. Няма да се наложи да обяснявам на родителите си.

— Разбирам.

— Къде?

Беше ред на Уил да се изчерви от срам, но трябваше да намери сили да бъде откровен. Тя бе излизала с Марк, а Марк имаше пари.

— Ще трябва да изберем някое евтино заведение. На студентски кредит съм. Работя в кръчма нощно време, но не изкарвам много.

Тя не трепна.

— Тогава какво ще кажеш за „Синия глиган“? Точно до твоя колеж е. И моя.

— Идеално — замълча, озадачен. — Твоят колеж?

— Всъщност на баща ми. Баща ми е Ричард Елмет…

— Познавам го — за първи път у Уил се прокрадна мрачно предчувствие. Бе посетил няколко допълнителни лекции при професор Елмет. Как бе възможно това очарователно момиче да е негова дъщеря? Беше толкова жизнерадостна, лъчезарна. Елмет, гениалният физик, бе вечно навъсен, сприхав и груб със студентите си, свръхвзискателен към всички. Уил не го харесваше. Този човек бе обсебен от климатичните промени. Смяташе теориите, че глобалното затопляне е причинено от хората, за пълна глупост и в лекциите си заявяваше, че ще ги опровергае. Нещо средно между гений и откачалник. — Осиновена ли си?

Тя го смушка.

— Татко не е толкова лош.

Не възрази.

— Да се видим в един и тридесет?

— Добре — още една ослепителна усмивка. — Уил.

В съблекалнята момчетата го наобиколиха, викайки и подхвърляйки закачки.

— Дъщерята на професора — каза Джок. — Внимавай, Хайд.