Луиз Бегшоу - Страст

Когато тя почука на вратата, сърцето му подскочи. Отвори и ето я там, неотразима — с бяла памучна рокля на рози и бледозлатист копринен пуловер. Дългите коси се спускаха свободно по раменете й. Беше сложила лек грим и секси гланц на устните си, който събуди у него порив веднага да я целуне.

— Е, къде са Мат и Джеймс?

Тя се огледа наоколо, след като затвори вратата.

— В Ирландия до неделя.

— Нищо чудно, че е толкова чисто и подредено — погледна го и се засмя. — В безопасност ли съм с теб?

— Винаги ще бъдеш — Уил се усмихна, целуна я. Тези устни бяха толкова нежни и жадни. — Радвам се да те видя — каза той и осъзна, че е истина. Това бе точната дума, безкрайно много се радваше. Цялото му тяло бе изпълнено с радост. — Заповядай, Миси, да пийнем шампанско.

Последва го в хола и замърка от удоволствие. Боровите цепеници пращяха в камината.

— Какво празнуваме?

Уил й подаде чашата, запотена и пълна до ръба със златисто пенливо вино.

— Твоя рожден ден. Нека вдигнем тост за нас. За бъдещето.

Мелиса допря високата си чаша до неговата и отпиха. Леко наведе глава назад и дългите й коси заблестяха на трептящата светлина на огъня. Уил бе обзет от толкова силно желание, че изпита болка. Внимателно взе чашата от ръката й и я остави на масата до своята. Докосна брадичката й, леко повдигна лицето й към своето. Лявата му ръка обгърна талията й. Притегли я към себе си, толкова близо, че усети топлината на кръвта, нахлуваща в корема й, видя как устните й се разтвориха. Дясната му ръка бавно се плъзна по изваяните й гърди, нежно ги погали през роклята и долови реакцията й.

— Уил… — прошепна тя. — Никога не съм… Не зная…

— Обичам те, Миси — горещият му дъх докосна ухото й. — Истински. Всичко е наред. Можеш да ми имаш доверие.

Притисна се към него и той усети как краката й затрепериха от желание, кожата й се затопли и зачерви. Издаваше въздишки на копнеж, оставяше се във властта му, надигаше се при допира…

Мелиса тръгна с колелото си към дома, бавно. Беше късно, минаваше единадесет. Не искаше да бъде навън. Искаше й се да бе останала на Уолтън Стрийт, в леглото с Уил.

Но родителите й я чакаха.

Беше студено, но тя не усещаше. Цялото й тяло сияеше. Усещанията, които й бе дарил, все още отзвучаваха в тялото й. Лицето й пламна, докато въртеше педалите. Сигурно си личеше. Целият град щеше да разбере.

Вече не беше девствена. Човек очакваше това събитие с такова вълнение, а после светът си бе същият. Странно. Дали се чувстваше различно? Всъщност не, освен че бе още по-лудо влюбена в Уил Хайд.

Незнайно защо, не се страхуваше, че сега ще я зареже, както постъпваха мъжете според приятелките й. Може би другите мъже, другите студенти. Но не и Уил. Беше я помолил да му има доверие. Вярваше му. Напълно. Щяха да се оженят, нали? Той щеше да й направи предложение, да имат прекрасна сватба на някое романтично място, в присъствието само на семейството й и най-близки приятели. А после страхотен съвместен живот.

Трябваше само да преодолеят едно малко препятствие.

Пътят се разширяваше и продължаваше покрай „Мемориала на мъчениците“ 1 1 Монумент в Оксфорд на трима епископи, изгорени като еретици през XVI век. — Б.пр. и опияняващото щастие на Мелиса започна да отшумява. Нямаше търпение да завърши училище. Когато е в първи курс в Оксфордския университет, Уил щеше да бъде в предпоследен. Щяха да бъдат заедно през цялото време, само да се измъкне от дома на родителите си.

Разбира се, че ги обичаше. И те я обичаха. Но…

Едно голямо „но“.

Ето че стигна. Прозорците на предната стая светеха. Слезе от колелото, отвори вратата и го подпря на стената в коридора.

— Мелиса.

Гласът на баща й — тих, но настойчив.

Мислено издаде дълбока въздишка. Беше толкова неловко, когато той се опитваше да влезе в ролята си на баща. Винаги си бе у дома, но вечно забил нос в книгите си. Или в лабораторията, зает с експерименти. Бързо се бе издигнал в малкия свят на оксфордската академична общност; беше си създал име с трудовете си за слънчевите изригвания и глобалните температурни промени. А работата му върху делението на атома бе затвърдила репутацията му. Беше строг, стиснат и загрижен за репутацията си. Баща й искаше повече от всичко на света да бъде уважаван от колегите си и признат за гений. Бракът му и нейното раждане оставаха далеч на заден план. Мелиса знаеше, че най-щастливият ден в живота му е бил онзи, в който е получил мястото си в Оксфорд. А денят, когато кралицата го бе удостоила с рицарско звание за заслугите му към Кралското научно общество, бе най-щастливият в живота на мамчето. Излишно бе да се споменава за парите, но оттогава майка й бе лейди Елмет и се наслаждаваше на тази титла всеки миг.