Луиз Бегшоу - Страст

— Млъкни — изсумтя Уил. Завърза обувките си, усмихна се на себе си. Тя бе фантастично момиче, ярък слънчев лъч, разкъсал плътни облаци. Не биваше да прибързва.

— Мисля, че е влюбен — отбеляза другият нападател Питър Литъл.

Уил не каза нищо, главно защото и той мислеше така.

Мелиса го чакаше в един и тридесет. Поръча евтина риба с пържени картофи и половинка сайдер. Щяла да завърши училище през следващата година, с изпити по английски, история и френски, и да следва история в Оксфорд, ако всичко мине както трябва. А после? Кой знае, каза му тя. Искала да търси приключения.

Единственото желание на Уил бе да има спокоен живот. Да си намери работа, прилично жилище някъде. Дом. Не искаше да говори за себе си. Тя бе далеч по-интересна. Но тактично го подпита и разбра истината. Съчувствието й бе искрено, не престорено. Каза му, че съжалява, и започна да разпитва за бъдещето му. Имаше чувството, че това момиче живее в бъдещето. Нещо в дома й не бе наред. Покани я на кино.

— Да, благодаря. Ще бъде чудесно — гледаше го право в очите и Уил имаше чувството, че полага съзнателно усилие. Кипяща от енергия, но малко срамежлива. — Когато и да е. Аз ще взема билети.

— Аз те каня, така че аз плащам — той се усмихна. — Това означава, че никога няма да мога да те заведа на скъпо място.

— Мога да помогна.

Уил поклати глава решително. Тя не продължи да спори. Явно бе разбрала, че говори сериозно.

— Да те взема ли от къщи? — попита Уил.

Мелиса поклати глава.

— По-добре не. Както казах, имала съм проблеми у дома заради гаджета.

Не възрази. Щеше да се запознае с родителите й по-нататък, много по-нататък. Важното бе, че тя прие поканата. Щяха да се видят отново.

След киното му позволи да я изпрати. На следващата среща я целуна. Беше плаха, неопитна. Крехка като пух от глухарче в ръцете му. Уил изгаряше от желание, но намери сили да се отдели от нея. Все още не бе готова, беше твърде рано. Повечето момичета нямаха търпение да се отъркалят с него в леглото; беден студент или не, той бе мускулест и красив, играч на ръгби с репутация на страхотен мозък. Това, че бе отраснал в сиропиталище, отблъскваше доста от тях, въпреки че повечето не проявяваха грубостта да го изрекат. Уил Хайд беше корав младеж. Непредсказуем. Малко опасен.

Мелиса Елмет не го поставяше в рамка. Беше ученичка, но в последен клас. Изключително умна, малко зажадняла за любов. Явно родителите й бяха сухари, но не и тя. Беше мила и обичаше приключенията. Когато я заведеше на пикник — нещо романтично и евтино, което правеше често — тя винаги искаше да се катери по дърветата или да свали дънките си и да поплува в потока.

Беше секси, умна. И забавна. Много забавна. Колкото по-често я виждаше, толкова повече копнееше да я види отново.

Уил се влюби. Опита се да го избегне — той бе едва на деветнадесет, а тя — на седемнадесет. Знаеше, че все още не е късно, но бе безсилен. Забелязваше сдържаността й, забелязваше усилията й да не се увлича по него. Нямаше смисъл. Мелиса също не можеше да се бори с това. Когато пристигнеше за среща, винаги бе подранила, чакаше го, и очите й засияваха, лицето й грейваше като на дете на Коледа. Проявяваше интерес към всичко, което той харесва. Пръстите й се плъзгаха по гърдите му, шеговито докосваше бицепсите му, и Уил усещаше как пулсът й се ускорява, когато се отпусне в прегръдката му, как започва да диша по-учестено и зениците й се разширяват. Да се владее и да чака, докато бъде готова, бе най-трудното нещо, което бе правил в живота си. Но успяваше, защото бе влюбен.

Седмица след осемнадесетия й рожден ден двамата му съквартиранти заминаха за Дъблин да гледат мач от шампионата на петте нации на „Лансдаун Роуд“. Уил не можеше да си позволи нито билета, нито полета, колкото и да бяха евтини. Но не тъгуваше. Малката невзрачна къща, която деляха, бе изцяло на негово разположение. Покани Мелиса на вечеря.

Тя дойде. Беше пролетна вечер и в омайния здрач на Уолтън Стрийт бе пълно със студенти с велосипеди и лястовички, прелитащи ниско над тревните площи на колежа „Уорчестър“. Уил бе получил отлична оценка на последния изпит и преподавателите му бяха убедени, че ще стане първенец на курса. Въпреки че бе преуморен от работа на две места, казваха, че го очаква бляскаво бъдеще. Бе спестил малко пари и ги бе похарчил за бутилка шампанско с намаление от „Виктория Уайн“, малко филе за пържоли и ягоди. Пердетата на малката приемна във викториански стил бяха спуснати и Уил бе почистил къщата и запалил камината. Преливаше от щастие и оптимизъм. Осъзна, че всеки ден, в който е с нея, се чувстваше така. Защото тя го обичаше. И той я обичаше. Мрачните спомени от детството му изчезваха, когато бяха заедно. Мелиса изпълваше онези копнежи. Беше убеден, че не е просто увлечение. Бяха минали месеци вече. Това момиче бе неговият живот.