Луиз Бегшоу - Страст

Уил кимна с неохота.

— Добре.

Едва откъсна поглед от крехкия силует на тъчлинията. Не беше никак лесно.

Тя стоеше там, гледаше ръгби мача с лека бръчка на съсредоточение, както много момичета, които нямаха представа от играта. Бе облечена с прилепнали дънки и плетен пуловер, който изглеждаше сякаш е взет назаем от приятеля й. Който и да бе, той вече го мразеше.

Момичето имаше златистокестеняви коси, дълги и лъскави, развети около лицето. Плътни устни. Кожата й сияеше. Бузите и бяха поруменели от студа. Усмихна се на някого. На Марк Кросби от „Хертфорд“, който бе поел топката. Той я вдигна и я хвърли към отбора си.

Уил се оттласна от земята и хвана топката с лекота. Последваха ругатни и мърморене от всички страни. Беше невероятен скок. Сега трябваше да я подаде на някой бек. Вместо това я пъхна под мишница и се отправи към линията.

От тъчлинията прозвучаха възгласи и писъци. Представи си, че момичето го гледа. Героите на „Хертфорд“ се хвърлиха към него. Отблъсна ги като мухи. Кросби се приближи зад него и го сграбчи за краката. Позна го по начина, но който краката му тъпчеха калната трева, Уил забелязваше подобни подробности. Завъртя крак, блъсна Кросби обратно. На игрището, пълно с мускулести студенти, Уил Хайд превъзхождаше всички. Беше най-силният, най-непоколебимият.

Дробовете му крещяха за въздух. Продължаваше да тича. Мачът бе спечелен. Линията се открояваше пред погледа му, но четири копелета се бяха вкопчили в него като хищници и се опитваха да го издърпат назад от бялата тебеширена ивица. Уил изправи гръб и изръмжа от усилието. Квадрицепсите му изпъкваха под кожата му като стоманени въжета. Не можеха да го удържат. Протегна се напред, здраво сграбчил топката. Остави я с една ръка на земята, точно пет сантиметра отвъд линията.

Всички от „Ориел“ го наобиколиха, изпаднали в еуфория. Реферът наду свирката. С неохота момчетата от „Хертфорд“ се оттеглиха. Марк Кросби плю на земята с нескрито презрение. „Майната му, помисли си Уил, богаташко копеле.“

Кросби бе наследник на бирена фабрика в Оксфордшир. Родителите му живееха в свещеническа резиденция от времето на кралица Ан. Той обикаляше из града с „MG Роувър“ и бе смятан за доста добра партия.

Никой не смяташе Уил за добра партия. Нямаше родители. Бе отраснал в сиропиталището „Барнардос“. Всички от персонала бяха страхотни, но често се сменяха. Като малък Уил бе преживял тормоз и се бе научил бързо да се защитава сам. Беше се запалил по спорта и се бе захванал първо с бягане, после с вдигане на тежести. Залягаше над уроците; математиката бе неговата специалност. Беше толкова чиста дисциплина, без никакви емоции. Уил се опитваше да потиска емоциите си. Никой нямаше полза от тях.

Животът му като дете бе смесица от копнежи и надежди. Мечтаеше да бъде осиновен, фантазираше си, че истинската му майка идва да го вземе. Но родителите, които посещаваха сиропиталището, обикновено търсеха бебета. Колкото повече порастваше, толкова по-безнадеждно ставаше положението му.

Уил се опитваше да се държи. Учеше се на оцеляване, както повечето хлапета там. Не бяха малтретирани. Всички бяха добри. И имаше приятели; някои от тях идваха и си отиваха, влизаха и излизаха от системата на социалните грижи. Уил бе здраво и силно момче; изглеждаше едър за годините си. Никой не го искаше. Бе започнал да предпочита сигурността на сиропиталището и училището. Беше добър ученик и учителите не преставаха да го насърчават. Можел да влезе в университет. В Икономическия в Лондон, в Оксфорд или дори Кеймбридж. Можел да постигне голям успех. Други хлапета от „Барнардос“ го бяха постигнали.

Уил слушаше всичко това, милите думи на съчувствие. Не че не ги ценеше. Просто схващаше разликата между мили думи и обич. Може би наистина имаше шанс да успее. Но това, за което истински копнееше, бе любов.

Математиката бе бягство от самотата. В часовете по литература, чужди езици и история нямаше начин да не се сблъска с човешката природа, в цялата й суровост. Уил предпочитате точните науки. Особено му допадаше безличната поезия, чистата логика на математиката.

Беше силен и талантлив. Тренираше, прекарваше време с приятели от сиропиталището и учеше. Когато стана на шестнадесет, приятелските връзки започнаха да отслабват, защото бе толкова далеч пред всички други. Но продължи да ги посещава. Трябваше да навлезе в света. Яви се на интервюта в Оксфорд и се представи блестящо; издържа изпитите с три отлични оценки и получи стипендия. Изпитваше огромно чувство на облекчение. Неговият живот, животът на Уил Хайд вече можеше да започне.