Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

— Сега разбирам какво е станало — каза Андроник и потърси кибрит на масата. — В стаята гори само една лампа, а лунната светлина е много силна…

От тази лунна светлина Дорина все още не можеше да откъсне очи. Сякаш само от нея се надяваше да дойде някаква развръзка, сякаш само в тези сребристи струи можеше да намери обяснение на всичко, което се случи. Нишката на събитията досега все се късаше.

Девойката се беше озовавала от време на време, в просъница, в различни ситуации, чиято последователност сега никак не можеше да възстанови. Ала всичко, което се беше случило на брега на лунното езеро, беше започнало именно от тази студена светлина. И сватбата, и младоженецът, и лодката, люлееща се от дълго време самотна, която е толкова трудно да отблъснеш от брега…

— Сега, разбира се, е по-добре! — възкликна Андроник, след като запали още една лампа и вдигна фитила на първата.

Лунната светлина избледня и се процеди навън, унизена от новия пламък на лампите. Стените и предметите в стаята отново придобиха очертания. В минутите на мълчание отвън се чуваха щурците, но песента им идваше сякаш от много далече.

— Госпожи и господа! — още веднъж се опита Андроник да ободри другарите си. — Сега всичко е както преди!… Бихме могли да измислим, нова игра, докато се свари кафето!…

Господин Соломон с ужас си припомни, че само преди малко беше попитал кой ще пие още едно кафе. Какво ли се беше случило оттогава? Сложих ли кафето да се вари, сервирах ли го, изпиха ли го?!… Може би!… И все пак Андроник отново чака да се свари кафето. Друго ли?… Господин Соломон уплашено разтърка челото си. Помисли си, че му се мяркат мисли и образи, които само обърканият му мозък свързва в едно. И все пак стаята беше същата, както и по-рано. И хората бяха същите. „Само Агло е в другата стая, прилоша й. Ще трябва да видя как е…“

Господин Соломон решително си проправи път към съседната стая. Намери жена си просната на леглото, с изнурено, безизразно лице.

— Смяташ ли, че ще се уреди? — попита тя с пресипнал глас, като го видя до леглото.

Господин Соломон сви рамене. Въпросът не го учуди, но не намери какво да отговори и се задоволи само да вдигне рамене.

— Мислех си за Дорина, за нея ти казвах — добави госпожа Соломон със същия нисък и изтощен глас.

— Така е, имаш право, почти бях забравил — рече господин Соломон. — Току-виж, нещата се променили сега…

— Защо?

— Знам ли, казах го ей тъй. Кой знае?…

Госпожа Соломон бавно извърна глава. Дишаше тежко и всяко движение като че още повече я замайваше…

— А на теб какво ти е? — попита тя.

— Нищо, добре съм. Мислех си, че трябва да пием по едно кафе…

Няколко минути наблюдава внимателно жена си, после погледът му взе да блуждае. Невъзможно му беше да разбере какво се беше случило след неговия въпрос. Сякаш преди малко беше вдигнал ръка и беше попитал: „Кой иска още едно кафе?“… Или това беше днес на обяд, на двора, когато застана на прага и пак така вдигна ръка?…

— Значи така — чу се отново гласът на Андроник от съседната стая. — Вие сте се готвели за сватба, а на мен не ми казахте нищо! Сега разбирам защо всички бяхте толкова весели.

— Видя ли? — каза госпожа Соломон и изведнъж се оживи. — Така е! И той е разбрал!…

— Но капитанът не казва нищо — отвърна господин Соломон навъсен.

Капитан Мануила наистина беше така изненадан от дързостта на Андроник, че се изчерви и сведе очи към пода, без да продума. Не бяха на място думите на Андроник. Капитанът все още беше удивен, че другите така ужасно, неразбираемо мълчат. „Какво ли се е случило, че се споглеждат така объркани? И никой не споменава за това, което беше най-интересно, за змията, излязла сякаш изпод земята в средата на стаята…“

— Откъде знаеш, че става дума за сватба? — попита госпожа Замфиреску.

„Изглежда, нещата вече започват да се изясняват“ — помисли си тя. Ала Андроник я погледна усмихнат и вдигна рамене. Не с нея искаше той да започне разговор…

— А коя е щастливата годеница? — попита той отново и се засмя, като се опитваше да придаде шеговит тон на думите си.

Капитан Мануила стрелна с очи Дорина и видя как тя поруменя и сведе глава. Това го окуражи да изпълни намерението си.

— Не сте дискретен, господин Андроник! — извика той, но сам се учуди на безсилието в гласа си, на деликатността на думите.

— В такъв случай ви моля за извинение, господин капитан — каза бързо Андроник, — но не мислех, че издавам тайна. Исках само да ви кажа, че това, което се случи, е добро предзнаменование… Такава нощ в манастира, а и поличбата, която внезапно се яви между нас…