Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

Стере и Дорина не бяха чули историята на Аргира, но не полюбопитстваха да я научат. Задоволиха се с думите на Андроник. Вече нищо не им изглеждаше странно, тайнствено, неразбираемо, нуждаещо се от тълкуване и обяснение.

— Аз все още не мога да разбера как узнахте, че е наблизо — обади се Рири.

Изрече това на един дъх, но все пак не посмя да произнесе думата „змия“.

— Ще ви разкажа утре сутринта — усмихна се Андроник. — Не бива да говорим за всичко това на тъмно…

Дорина се разтрепери. Рири я хвана за ръка, без да я погледне.

— Не бива да говорим за това — продължи Андроник, — защото се страхувам за вас. Видяхте колко сте чувствителни…

Бавно се обърна и погледна Дорина в очите с разбиране. Девойката побледня.

— Не е така трудно да се разбере — прошепна Андроник, — особено когато се подготвя такова важно нещо…

В този момент на прага се показа господин Соломон. Изглежда, вече беше дошъл на себе си.

— Който иска да си ляга — каза той, — да заповяда да си оправи леглото. А който иска кафе, да вдигне ръка!

Усмихна се някак насила. Само Андроник, Стере и капитан Мануила поискаха кафе. Останалите бяха изморени, спеше им се.

— Имам чувството, че ви развалих празненството — каза Андроник, като гледаше капитана в очите.

Един час по-късно всички си бяха легнали. Опитите на Андроник да ги изведе от сградата и да се разходят заедно в парка останаха безуспешни.

Никой нямаше настроение за разговор. Изпиха си кафето почти насила, а необяснимата слабост в краката им не преминаваше. Нямаха сили дори да оправят както трябва стаите, в които щяха да спят. Само доближиха леглата и дръпнаха пердетата на прозорците. За мъжете в другата стая сложиха дюшеци направо на пода и повечето заспаха полуоблечени. Андроник се отказа от намерението си да поиска пижама. Избра си два стола, като твърдеше, че на тях ще спи по-добре, отколкото на дъските.

— Само че на мене не ми се спи — каза той, като видя, че останалите се приготвят за сън и намаляват светлините на лампата. — Кой иска да дойде с мен навън?…

Този път го придружи само капитан Мануила, въпреки че и той се чувстваше уморен, с разпилени мисли, с изчерпана воля. Не искаше обаче да остави Андроник сам като победител. Двамата излязоха на двора.

— На тебе мога да ти кажа — започна Андроник. — Съжалявам, че заради мене се развали всичко… Ако не беше това проклето животно, сега може би щяхме да се разхождаме с лодка по езерото…

— По езерото в никакъв случай — каза Мануила. — Все още не е време за това… Не виждаш ли колко студено стана?

— Не усещам нищо — каза Андроник и вдигна очи към небето. — Чувствам само едно непреодолимо желание да вършим лудории… Да се катерим по дърветата, да се хвърляме от клон на клон, да плуваме в това тайнствено езеро…

Мануила го слушаше учуден и с известна завист. Без съмнение е голям проклетник или дори магьосник в истинския смисъл на думата. Откъде ли извира у него толкова сила, толкова жизненост и въображение?…

— Като мине полунощ — продължи Андроник, — не зная какво става с мене… Понякога ми се струва, че съм птица, друг път си представям, че съм язовец, маймуна… Сигурно ти е смешно, нали? — попита той събеседника си.

— Не, никак — отвърна сериозно капитанът.

— И почти винаги забравям какво съм правил, после не си спомням къде съм прекарал нощите си…

— Сега с право бих могъл да се смея — все така сериозно каза Мануила.

Андроник тъжно се усмихна.

— Лъжеш се, ако си мислиш за жени, за любов, както е прието да се казва. Нощта има за мен съвсем друго очарование… Погледни — посочи тор с ръка небето, гората, — всички тези неща са по-силни от любовта. И по-значими…

Млъкна внезапно, сякаш беше издал някаква тайна. Постоя известно време навъсен, зареял поглед в безкрая.

— … По-значими, защото никога не знаеш откъде идват, къде е началото и къде — краят им… Любовта, жената я виждаш пред себе си, в леглото си дори, любовта я чувстваш как се ражда и как умира… А всичко това?…

Посочи отново нощта, големите заспали дървета и сякаш и на него му стана страшно. Мануила много ясно почувства вълнението на Андроник. Наистина сега всички неща изглеждаха другояче…

— И поне да им стигаше това, че те смазват със силата си — добави Андроник. — Ала никога не става така. Те те променят, помрачават разума ти, а понякога и напълно ти го вземат… Ето защо ти казвах…

— Разбирам — прекъсна го изтощен Мануила. — Това е като някаква отрова…