Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

— Не, не е така — живо го прекъсна Андроник. — То е в кръвта ти и дори родителите ти не са виновни, че е там… Но виждам, че не ме слушаш — добави той и се усмихна снизходително.

Погледът на капитана беше празен, сънят вече го надвиваше. И сякаш всяка дума на младия човек прибавяше нова умора, наслагваше още повече сън в неговото същество.

— Да — призна той, — точно исках да те помоля да ме извиниш. Едва се държа на краката си… Денят беше труден за мен. И толкова странни неща…

Андроник стисна ръката му и го загледа усмихнат как се качва по стълбите. Препъваше се на всяка крачка, сякаш беше пиян. Мануила влезе в стаята почти без да съзнава къде стъпва. Намери мястото си и се тръшна облечен на дюшека. Останалите спяха, изтощени от умора.

Останал сам, Андроник тръгна да се разхожда умислен. Бавно мина край килиите на калугерите. Отникъде не се чуваше никакъв шум. Сякаш някакъв неестествен покой се беше настанил в цялата гора. Андроник тръгна полека по алеята, извеждаща от манастира. От двете й страни имаше високи дървета, ниски акации и диви саморасли рози. Всичко спеше дълбоко под ярката лунна светлина. Андроник дочу дрезгаво чуруликане от един храсталак и веднага спря.

— Какво бе, още ли не спиш?… Я ела тук!…

Протегна ръка и почака малко. Една дребна птичка изпърха между клоните, бързо прелетя и кацна свенливо в дланта му. Андроник внимателно приближи ръката си до лицето. Птичката трепереше, но не отлетя.

— Какво става с тебе? — попита Андроник, като се преструваше на сърдит. — Ей сега ще настъпи денят…

С другата си ръка леко и нежно прихвана птичето и го погали по главичката. То се сгуши, после весело разтърси перца.

— Хайде, най-хубаво ще направиш, ако веднага си легнеш, нали не си и ти влюбен!…

Протегна ръка и птичето послушно отлетя, без да се страхува, без дори да изчурулика. Младежът се заслуша за миг в шумоленето на листата, сякаш искаше да се увери, че го е послушало.

После се поколеба. Не знаеше накъде е по-добре да тръгне. Повървя наслуки по алеята, но бързо промени решението си и се отправи към езерото.

Когато мина покрай килиите, отново се спря, за да чуе дали някой не се е събудил. Все същата тишина като в омагьосан замък. Едва когато се намери извън зидовете на манастира и се спусна към езерото, усети, че тук глъчката е в разгара си. Щурци, зелени скакалци, жаби, големи птици, които кратко изкряскваха, събудени от луната — тук сякаш наистина животът продължаваше пълнокръвно дори и насън…

„Замълчи! Престани да плачеш! Нищо не се е случило!“ — говореше й Андроник съвсем близо до ухото. Госпожа Соломон всъщност плачеше, за да чувства още близостта му, мъжествена и топла, да чува още думите му, нашепвани с такава страст. „Много те моля!“ — продължи Андроник и докосна с устни крайчеца на ухото й. Госпожа Соломон никога досега не беше усещала такава нежност. Цялото й тяло омекна при това огнено докосване. Поиска да се защити, но ръцете на Андроник здраво я прегърнаха. „Надявам се, че в цялата тази гора има не само един сатир“ — пламенно й прошепна той. Госпожа Соломон се усмихна. „Откъде знаеш за какво си мисля? — попита тя хем за да се брани, хем за да го подразни. — Хайде, по-добре да видим какво правят другите!“ — добави бързо. „Всички спят — прошепна Андроник, — не се безпокой. И нима не виждаш, че угасна запалката? Това е знакът, това е залогът…“ Госпожа Соломон се опита да се отскубне от ръцете му, но топлината на младежа я замайваше, омагьосваше я. „Дано само някой не щракне запалката, да ни види“ — въздъхна тя…

Лиза чу отново гласа на Стере: „Петият!“, но този път така отдалече, така приглушено, че по-скоро отгатна думата, защото я знаеше. „Сега е неговият ред“ — си каза тя. Опита се да остане спокойна, но въпреки това трепереше. А ако преди това дойде змията?… Напразно се страхуваше. Андроник тихо се появи измежду дърветата. „Чакаше ли ме?“ — попита той и се усмихна. „Да. Исках да ти кажа, че запалката угасна…“ Посочи към хралупата на дървото, но Андроник дори не проследи жеста й с очи. Приближи се до нея и смело я прегърна. Лиза трепереше, но тялото на мъжа беше така силно и така привлекателно, че не посмя да се отдръпне. „Трябва да ми дадеш залога!“ — прошепна й Андроник. Лиза се опита да се откъсне от прегръдките му. Удоволствието може би ще е по-голямо, ако я подгони сега из гората, а после диво я прегърне с железните си горещи ръце. Не успя да се освободи. Андроник я приковаваше на място, шепнейки на ухото й. „Видя ли я?“ — попита той. Лиза почувства как кръвта нахлува в лицето й и все пак слушаше с голямо наслаждение дръзките му думи. „Не те ли е страх от нея?“ — попита отново Андроник. Лиза засрамено поклати глава и поиска да скрие лицето си в рамото на младежа, но той намери устните й и ги задържа, без да й позволи да си поеме дъх. Бавно-бавно, с едно безгранично наслаждение, примесено с ужас от смъртта, Лиза почувства как губи съзнание и припадна в мига, в който видя измежду свитите длани на Андроник да се появява ужасяващата глава на змията.