— Хайде! Чака ни…
Хвана я за ръката почти насила и я задърпа към вратата. Когато обаче стигна до прага, Дорина спря разтреперана. Стори й се, че там, отвъд прага, има вода. Добре прикрита, но дълбока, черна и студена вода, която неопитното око би взело за килим.
— Страх ме е — прошепна тя.
— Не се страхувай, няма да се удавиш — успокои я жената. — Докато си с мен, няма да се удавиш…
Дръпна я за ръката. Дорина затвори очи, ала кракът й не потъна. Стъпваше сякаш по стъкло. Само студената вода пронизваше стъпалата й — това беше всичко. Дъхът й обаче почти беше спрял в гърдите.
— Поеми дълбоко въздух — каза й пак жената. — Бъди спокойна. После ще свикнеш и тук, под водата…
— Но къде сме сега? — попита уплашено Дорина.
— В неговия палат…
— А как тогава слънцето прониква чак дотук? — попита Дорина, като се огледа внимателно наоколо.
— Щом палатът е целият от стъкло… Ето, погледни.
Жената й показа с ръка нагоре. Виждаше се небето — далечно, сребристо, блестящо като стъкло. Там горе светлината беше бледа и сякаш идваше отнякъде другаде. А пред тях се виждаха ярки, великолепни светлини.
— Чака ни… Да не се разсърди, че закъсняваме…
Хвана я здраво за ръка и ускори крачка. Дорина гледаше смаяна блясъка пред очите си. Чуваха се много гласове и някакви странни нежни звуци, като от едва докоснати цигулки. Стигнаха до бели, сякаш мраморни стъпала. Когато трябваше да стъпи на първото, Дорина се поколеба, но придружителката й я дръпна силно след себе си.
— Качвай се! Качвай се! — й заповяда тя.
Колко трудно й беше! Сякаш на всяка стъпка невидими сили я теглеха обратно и съвсем я изтощаваха.
— Качвай се! Качвай се! — чуха се други гласове отгоре.
Почувства отново ръката на жената, която я теглеше. Затвори пълните си със сълзи очи и направи още една крачка. Призляваше й от болката, която й причиняваше това непонятно усилие.
— Защо е така трудно? — прошепна тя.
— И на него му беше трудно да дойде при тебе. Забрави ли, че не можа да отблъсне лодката? Колко време чакахте там, на брега на езерото, и лодката не можеше да потегли…
— Да, така беше — припомни си Дорина.
Припомни си и огнения поглед на Андроник, и ръката му, топла и силна, на която се беше облегнала тогава, отдавна, в съня…
— Качвай се! Качвай се! — чу пак гласовете отгоре.
— Кой вика? — попита Дорина.
— Другите. Много са. Всички идват тук… Но е трудно, нали?…
Усмивката й беше станала сякаш по-тъжна, като гледаше как се мъчи Дорина.
— Много ли има още? — попита още веднъж Дорина.
— Ако го обичаш, е малко…
Девойката стисна клепачи, прехапа устни и се напрегна. Още едно стъпало, още едно…
— Той не може да ми помогне, нали?
— По тази стълба не. Не е неговата…
Гласовете отгоре сякаш изчезнаха, а с тях и звуците на цигулките. Къде ли се изгубиха изведнъж всички тези хора, които я чакаха с приковани в нея погледи? — попита се Дорина.
— Не са изчезнали — отговори й жената. — Чакат те. Ето ги…
И наистина Дорина неочаквано се озова в средата на една безкрайна, ярко осветена зала, пълна с огледала. Приказен свят се разкриваше пред очите й. Жените бяха облечени както едно време, а мъжете имаха дрехи, общити със златни нишки, дълги саби и шлемове.
— Само недей да говориш с тях! — бързо й прошепна жената.
Заслепена, Дорина се движеше боязливо през високата безкрайна зала. Хората я пронизваха с чужди, студени погледи и сякаш се стараеха да я спрат между тях, тъй като кръгът непрекъснато се стесняваше. И всеки й правеше знак с ръка, всеки й показваше някаква чудесия: невиждана златна птица, чаша от скъпоценни камъни или великолепна обувка. Девойката се замая и закри очите си с длани.
— Не им отговаряй, каквото и да ти казват — чу тя отново шепота на спътницата си.
В този миг почувства как ръката на жената я дръпна по-настоятелно.
— Ето я хубавата белолика Аргира! — извика някакъв младеж, който изскочи пред нея и й показа един скрит трон.
Дорина се обърна против волята си. В далечината, обляна в светлина, седеше бледа девойка с черни коси и широко отворени очи.
— И тя беше невеста — добави младежът с усмивка. — И тя дойде пак оттам, откъдето идваш и ти. Погледни я!
Дорина цялата се разтрепери. Девойката изглеждаше мъртва. Седеше неподвижно, лицето й беше бледо и безжизнено и очите й не трепваха.
— Три дни, толкова беше той с нея! — извика отново младежът, като почти й препречваше пътя. — Сега е мъртва, отдавна мъртва. Погледни я хубаво.
Читать дальше