Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

Владимир случайно протегна ръка в мрака и откри близо до себе си Лиза. Беше смаян, но не се осмели да я запита какво търси там, в неговото легло. „Та това не е твоето легло!“ — възкликна Лиза, сякаш отговаряше на неговия непроизнесен въпрос. Наистина Владимир с плахо учудване забеляза, че не се намира в стаята си, а в едно дълго непознато помещение, пълно със саксии с цветя. „Кой е запалил лампата?“ — внезапно попита той. „Не свети никаква лампа, струва ти се — отговори му усмихната Лиза, — свети само луната!“ Погледна го в очите настойчиво, предизвикателно. „Та това е грях — каза си Владимир. — Какво ще си помисли Стере?“ Лиза се доближи още повече до него и му прошепна: „Ти какво правеше в гората? Събираше змии, а?“ Владимир потрепери от страх. В същия миг забеляза с ужас как лицето на Лиза се променя, как погрознява противно и уродливо и му се зъби с огромната си синкава уста. Закри очите си с длани. Пое дъх изплашен, като трепереше целият от необясним ужас и отвращение. „Хайде, не се бой — чу той отново гласа на жената, — хайде по-добре да проследим другите!…“ Владимир отвори очи и видя пред себе си Аглая. „Убиха я — каза тя усмихната. — Нахвърлиха се всички върху нея и я убиха!“ Говореше за змията, разбира се. Владимир въздъхна облекчено. „Не беше кой знае колко голяма — продължи госпожа Соломон. — Ето, това е всичко, което остана!“ И му показа часовника. Циферблатът сега беше обсипан с блестящи мъниста. „Да не е много късно — каза Владимир. — Знаеш, че идва моят ред.“ Зачакаха и двамата да чуят сигнала. Госпожа Соломон все повече се приближаваше към него. Прегърна го през кръста и се облегна на гърдите му. Владимир чувстваше как го завладява томителна слабост, приятна топлина, от която му прималя, и той се разтрепери. „Това не е възможно — казваше си той, — не е…“ Тогава чу вика на Стере: „Вторият!“ Изплъзна се от ръцете на жената и хукна диво в нощта през топлата и приветлива гора.

Няколко минути след като Дорина заспа, някой се приближи до нея, потупа я по рамото и й каза:

— Хайде! Скоро ще стане ден!…

Девойката уплашено скочи от леглото. Така бързо? А другите тук ли ще останат, сами в манастира?…

— Това беше отдавна и само насън… Как си спомняш още?…

Дорина се усмихна. Наистина. Всичко беше само сън — и неприятното празненство у Соломонови, и игрите им в гората, и змията…

— Не произнасяй никога тази дума — посъветва я гостенката, сякаш отгатваше мислите й. — Не бива да я произнасяш!…

— Добре, ще запомня… Но ако все пак…

Момичето, което я събуди и стоеше сега до нея, се навъси и опечали.

— Тогава няма да го видиш девет години… По целия свят да го търсиш, пак няма да го срещнеш…

— Кого? — потрепери Дорина.

— Твоя жених. Или може би си забравила и това, че днес е сватбата ти…

— Толкова скоро? — свенливо попита Дорина. — Че то дори не е съмнало още.

— Само сега той е мъж, докато изгрее слънцето… После ще се скрие и пак няма да го виждаш…

Дорина се огледа на всички страни. Каква голяма, разкошна стая, с изписани със злато стени, с извит като свод таван… Дори не беше разбрала, че е спала тук почти цяла нощ…

— Хайде! Хайде по-бързо — подкани я жената. — Чакат те другите, с булчинската рокля…

— Но трябва най-напред да кажа на мама! — възпротиви се Дорина.

Жената се усмихна снизходително. Хвана я за ръка и й посочи дъното на стаята. Оттам сякаш започваше друго помещение, от неговия край — друго, и така до безкрайност, като в огледала.

— Нима смяташ, че сега имаш време пак да се върнеш? Това беше отдавна… Не можеш да си представиш колко много време изтече оттогава…

Дорина погледна без тъга редицата от стаи, която сякаш я отделяше от един друг свят. От паметта й бавно се изтриваха последните спомени. Наистина сега и тя разбираше, че е минало много време оттогава и че нищо не може да се върне, нищо не може да бъде пак така, както е било някога…

— Вземи си пръстена! — напомни й жената. — И не го сваляй от пръста си, докато не застанеш пред него…

— Пред Андроник — прошепна Дорина свенливо, разтреперана от вълнение.

— Така му казвате вие…

Жената погледна Дорина в очите и се усмихна тъжно.

— Ти познаваш ли го?

— И аз го виждам само нощем — отговори жената. — Тогава, когато е красив мъж…

— А ти как му казваш? — попита отново Дорина.

— Така, както ти не бива да му казваш…

Дорина я достраша от този чужд поглед, от това лице, което не беше срещала никога досега.