Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

Засмя се още по-силно, но смехът му никак не въодушеви останалите. Те се движеха все така трудно, все така объркани, следяха се един друг с погледи, търсеха близостта си и не се осмеляваха да се отдалечат много от стената. Като че се страхуваха да не загубят съзнание, да не потънат в някаква бездна. Само Стере, застанал на прага, където нахлуваше свеж въздух, изглеждаше по-бодър. Смехът на Андроник на него действително му подейства добре. Това момче сигурно ги беше омаяло всичките, но сега ще им разкрие шегата си.

— Която и да е щастливата годеница — каза Андроник, — аз се чувствам задължен да пия за щастието й!…

И той наистина отиде в съседната стая и бързо се върна с чаша рубинено вино в ръка.

Всички останали любопитно го следяха с поглед, сякаш очакваха да се случи нещо необикновено.

Младежът пресуши чашата на един дъх.

— Чакам сега да ме последвате и вие — добави той. Никой обаче не посмя да пие. Госпожица Замфиреску смаяно гледаше Андроник. Изобщо не разбираше какво става. Сънят я оборваше, чувстваше само умора и една болезнена слабост.

— Иска ли някой да се разходим, да подишаме малко чист въздух? — отново попита Андроник.

Някои от тях извърнаха глави към вратата, но нощта навън ги плашеше. Само Владимир и Стамате се отправиха към вратата. „Няма да ни навреди. Навън въздухът е чист. И при това не отиваме в гората, няма да слезем дори долу на двора. Само ще постоим навън, близо до вратата, и ще подишаме чист въздух…“

— Чист въздух — обади се капитан Мануила. — Това е чудесна идея! Но какво ще правят дамите?

Погледна към Дорина. Девойката срещна погледа му и се изчерви. Сега знаят всички. Знае и той, капитанът, че тя е видяла онова ужасно нещо…

— На мен ми се спи — едва чуто продума Дорина.

Капитан Мануила трепна. Гласът на девойката беше променен. Може би не бива да я оставя сама тъкмо сега.

— Мисля, че не трябва да си лягате веднага, госпожице — каза той меко. — Ще сънувате лоши сънища през нощта!…

Андроник го хвана за ръката и го прекъсна.

— Не й казвай нищо, ще я изплашиш! — прошепна той. — По-добре да ги оставим за няколко минути сами… Ще им мине от само себе си.

Владимир, Стамате и Рири излязоха на двора. Луната се беше вдигнала почти до средата на небосклона. Нощта беше светла и тиха, без никаква тайнственост.

— Все още не разбирам добре какво стана — каза Владимир. — Имаше или нямаше змия?

— Видях я с очите си — отговори Мануила. — Беше една голяма змия… Питам се: откъде ли я измъкна господин Андроник?…

Андроник изглеждаше доста отегчен. Сви рамене.

— Не съм я измъквал отникъде. Повиках я, за да я изгоня далече от нас, да не се случи някое нещастие… И ме послуша. Сега вероятно плува навътре в езерото, за да стигне по-бързо там, на острова.

Вдигна ръка и посочи през стените на манастира, към езерото.

— Къде? — попита Дорина.

Едва тогава разбраха, че девойката е дошла до прага и е чула всичко. Рири се приближи до нея, без да каже нито една дума. Андроник я погледна спокойно, после уточни, като посочи отново с ръка:

— На острова в средата на езерото, госпожице. Там вече няма да ухапе никого…

Дорина го слушаше с безразличие. Уверението на Андроник, че змията няма да ухапе никого, нито я натъжи, нито я зарадва.

— Не ти ли е студено? — попита я Стере.

— Така ми е по-добре — каза девойката. — Толкова силно се изплаших…

— Не е вярно, само ви се струва — успокои я Андроник. — Не сте се изплашили… Всичко това все трябваше да се случи…

— Така е — каза Дорина умислено.

— Какво трябваше непременно да се случи? — попита обезпокоен Мануила.

— Тази история със змията — отговори Андроник. — Все щеше да дойде. Почувствах от самото начало, че иска да влезе в стаята, но не исках да ви разваля удоволствието, докато бяхме на трапезата… Когато ви казах, вече трябваше да побързам…

Засмя се и ги изгледа подред.

— … Наближаваше полунощ — добави той малко несигурно, сякаш си даваше сметка, че мистериозността на признанието му е малко фалшива. — А след полунощ нямам никаква власт над нея…

Изведнъж замълча и се навъси. Другите също мълчаха объркани и се споглеждаха.

— Вероятно ви е било трудно да изучите този занаят — каза по-късно Мануила.

— Какъв занаят? — попита учуден Стере.

— Тази магия със змията — обясни Мануила. — Не е лесна работа, разбира се…

Андроник се поколеба, нямаше желание да говори за тази своя тайна.

— Дори не си спомням как научих това — каза той колебливо. — Беше отдавна. Има толкова неща, които зная, без да си спомням кога и как съм ги научил… Историята на Аргира например, която вече ви разказах, история, която никой тук, в манастира, вече не знае…