Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

— Аооо-хауууу!… Анааааа…

Лунната светлина проникваше през короните на дърветата и се разстилаше по тревата. От нея навсякъде изникваха неестествени цветя със слаб и влажен блясък. Андроник гледаше внимателно къде стъпва, сякаш се боеше да не ги смачка. В такива моменти гласът му се губеше в земята и само тихи неразбираеми звуци се носеха из гората. Дори листата се обръщаха след него, толкова вълнуващо беше преминаването му край тях и толкова топъл гласът му, когато започваше да пее. Понякога невидими птици се събуждаха в гнездата си, чуваше се приглушено чуруликане и кратки боязливи крясъци. Андроник спираше усмихнат, повдигаше глава и им се заканваше с ръка.

— Няма ли да мирясате, красавици?!

Чуруликането рязко замираше в неясния шум на високите клони. Случваше се някоя голяма нощна пеперуда да излети, за да не я събори полъхът на вятъра, а после лениво да се настани върху кората на дървото и да събере крилата си. Очите на Андроник я проследяваха, проблясвайки в мрака като два запалени въглена. После се усмихваше, пронизан от незнайна радост, и тръгваше с песен по-нататък.

Пред едно старо превито дърво Андроник внимателно спря и го разгледа от долу до горе, като че искаше да разбере дали има промяна в ствола, и клоните му. Съблече сакото си, метна го на тревата и започна пъргаво и ловко да се катери. Когато стигна до последното разклонение, Андроник разтвори листата с ръце и се опита да погледне над гората. Ала все още не беше се качил на върха, все още не можеше да обходи с очи всички дървета. Отдръпна глава и се закатери по най-високите клони. Крехките вейки потрепваха под тежестта му, но не изпращяваха. Изглежда, че се държеше повече с ръце, без да отпуска цялото си тяло върху клоните. Като че плуваше между листата и тялото му беше леко като на птица. Когато вдигна глава, небето го обгърна цял. Едно студено, бяло, окъпано в лунна светлина небе.

— Нима съм сам! — каза Андроник и се провикна.

Гласът му се понесе далече над гората и той чу как заглъхва като ехо. Никой не му отговори. Само една голяма птица излетя с разперени крила и леко изпърха над дърветата.

— Ууу! — извика още веднъж Андроник.

Все същата невероятна тишина в гората. Все същото ясно и мъртво небе над него. Замислен, Андроник започна да слиза. Спускаше се с лекота от клон на клон, като на игра, без да се колебае, без да гледа къде стъпва. Бързо скочи долу, отърси листата от главата си, облече си сакото и тръгна обратно, но по друга пътека. Когато мина през полянката, потърси за миг с очи някакъв храст и щом го откри, почти се затича към него. Просна се на тревата, сложи ухо на земята и се заслуша.

— Никой! — възкликна той усмихнат. — Къде ли са се дянали всички тази нощ?!…

Стана и нежно погали с длан стръкчетата трева, сякаш ги молеше да му простят, че ги е смачкал с тялото си.

— Може да са отишли да плуват в езерото — добави Андроник.

Ускори ход. Когато излезе от гората, вече подухваше лек вятър. Житните класове край пътя се полюляваха. Андроник вървеше и си подсвиркваше, докато стигна до езерото. Тук отново спря и се заслуша. Някъде отдалече се дочуваше сухото пращане на папура. Сънливите крясъци, квакането на жабите, цвърченето на скакалците се стопяваха в ужасяващата тишина на езерото. Дори птиците вече не се будеха изплашени в тръстиката. Андроник се опитваше да обгърне с очи небосклона. В езерото не се виждаше нищо. Само лек ветрец пробягваше по водата. Младежът направи няколко крачки, като че си търсеше подходящо място, и започна нетърпеливо да се съблича.

Дорина дълго се колеба, преди да се реши да излезе насреща му. Та той знае, че е дошла, а не я търси, не я вика. Вижда го съвсем ясно как стои почти гол, с прихваната около хълбоците ивица тежка коприна, обшита със сърма. А трябваше да го намери готов за тръгване, облечен. Или не е избрал нея?… Но нали на хорото сред онези непознати девойки, след като спря поглед на всяка една от тях, на нея хвърли залога — златна ябълка. Това беше знакът — нея е избрал за невеста…

— Дорина! — възкликна учуден Андроник, като я видя, че идва. — Колко хубава си станала!…

— Чаках те — прошепна девойката. — Няма ли да тръгваме?…

В този миг видя голите му рамене и наведе очи.

— Защо се страхуваш? — попита я той. — Нали знаеш, че другояче не може, само гол. Така е писано…

— И аз ли?

— И ти… но по-късно, разбира се — добави той усмихнат и я хвана за ръка.

Девойката и този път почувства, че потръпва от огненото докосване на Андроник. Същото внезапно вълнение, същото странно, непознато удоволствие.